Дан Симънс - Падането на Хиперион

Шрайка се обръща изненадан. Протяга четирите си ръце, отваря шиповете си и впива в мен червените си очи. Но създанието е прекалено близо до самия портал. Без да се движи, то се отдалечава в бурния устрем на темпоралния поток. Приличащите на ескаватори челюсти на нещото са отворени, стоманените му зъби скърцат, но то вече е изчезнало, превърнало се е в малка точка в далечината. В нещо още по-малко.

Обръщам се към входа, но той е прекалено далеч. Пресъхващата енергия на ерга може да ме отведе там, да ме извлече срещу течението, но не и с Рахил. Пренасянето на друго живо същество толкова далече срещу такава огромна сила е повече, отколкото мога да си представя, че бих успял да постигна, дори с помощта на ерга.

Бебето плаче и аз лекичко го полюшвам, шепнейки глупости в топлото му ушенце.

Щом не можем да се върнем обратно, нито да продължим напред, просто ще почакаме за миг тук. Навярно някой ще мине.

Очите на Мартин Силенъс се разшириха и Брон Ламиа бързо се обърна, за да види как Шрайка се носи във въздуха над и зад нея.

— Мили Боже — благоговейно прошепна Брон. В двореца на Шрайка редовете от спящи човешки тела се отдалечаваха в мрака и далечината, всички, освен Мартин Силенъс, все още свързани с тръненото дърво, с механичния АИ и Бог знае още с какво чрез пулсиращите пъпни върви.

Сякаш за да покаже властта си тук, Шрайка престана да се изкачва, разпери ръце и полетя три метра нагоре, докато не увисна във въздуха на пет метра от камъка, където Брон се бе привела до Мартин Силенъс.

— Направи нещо — прошепна Силенъс. Поетът вече не беше свързан с невралния шунт, но все още бе прекалено слаб, за да държи главата си изправена.

— Някаква идея? — попита Брон. Дръзкият въпрос беше донякъде отслабен от трепета в гласа й.

— Вярвай — рече един глас под тях и Брон погледна към пода.

Младата жена, в която Брон разпозна Монита от гробницата на Касад, стоеше далече под тях.

— Помощ! — извика Брон.

— Вярвай — повтори Монита и изчезна. Шрайка не помръдна. Той свали ръце и пристъпи напред, сякаш вървеше по твърда почва, а не във въздуха.

— По дяволите — прошепна Брон.

— Подобно — със стържещ глас промълви Мартин Силенъс. — Навън от тигана, обратно в шибания огън.

— Млъквай — каза Брон. После продължи, сакаш на самата себе си: — Да вярвам в какво? В кого?

— Вярвай, че шибаният Шрайк ще ни убие или ще ни закачи и двамата на шибаното дърво — задъхано изрече Силенъс. Той успя да се помръдне достатъчно, за да сграбчи ръката на Брон. — По-добре мъртъв, отколкото пак на дървото, Брон.

Жената леко докосна дланта му и се изправи, заставайки срещу Шрайка през петте метра от въздух.

Да вярвам? Брон протегна крак, опипа празнотата, затвори очи за миг и ги отвори, когато кракът й като че ли докосна стабилно стъпало. Тя погледна.

Под крака й нямаше нищо, освен въздух.

Да вярвам? Брон прехвърли тежестта си върху предния си крак и стъпи навън, като се олюлява за миг, преди да свали и другия.

Стояха и се гледаха с Шрайка на десет метра над каменния под. Създанието сякаш й се ухили, когато разпери ръце. Черупката му мътно блестеше на бледата светлина. Червените му очи бяха много ярки.

Да вярвам? Като усещаше как адреналинът й се покачва, Брон пристъпи напред по невидимите стъпала, набирайки височина, докато се хвърляше в прегръдката на Шрайка.

Почувства как шиповете на пръстите му прорязват плата и кожата, когато нещото започна да я притегля към себе си, към извитото острие, стърчащо от металните му гърди, към отворените си челюсти и редици от стоманени зъби. Но докато все още се крепеше здраво във въздуха, Брон се наведе напред и постави непокътнатата си длан върху гърдите на Шрайка, долови студенината на черупката, но също и прилив на топлина, когато от нея бликна енергия, от извън и през нея.

Остриетата престанаха да режат, преди да успеят да проникнат през нещо друго, освен през кожата й. Шрайка замръзна, сякаш потокът от темпорална енергия ги бе обкръжил и ги бе превърнал в кехлибарена бучка.

Брон положи дланта си върху широката гръд на нещото и го бутна.

Шрайка съвсем замръзна на място, стана крехък, а металният блясък избледня, заместен от прозрачното искрене на кристал, от яркото отражение на стъкло.

Брон стоеше във въздуха, прегърната от триметровата стъклена скулптура на Шрайка. В гърдите му, там, където можеше да е сърцето му, нещо, което приличаше на голяма, черна нощна пеперуда пляскаше и биеше с покритите си със сажди криле в стъклото.