Дан Симънс - Падането на Хиперион

И все пак преди часове, преди много, много часове, Сол Уайнтрауб беше дал единственото си дете на едно създание на смъртта.

В продължение на години гласът в сънищата му бе заповядвал да постъпи така. В продължение на години Сол беше отказвал. Накрая се бе съгласил, едва когато времето беше изтекло, когато бяха изгубени всички други надежди и когато бе разбрал, че гласът в неговите и в сънищата на Сара през всичките тези години не е бил Божият глас, нито пък на някоя тъмна сила, съюзник на Шрайка.

Това бе гласът на тяхната дъщеря.

С внезапна яснота, която излизаше извън непосредствения кръг на болката и скръбта му, Сол Уайнтрауб изведнъж отлично разбра защо Авраам се бе съгласил да пожертва Исаак, своя син, когато Господ му бе заповядал да го стори.

Това не беше покорство.

Това дори не означаваше, че поставя любовта към Бога над любовта към сина си.

Авраам беше изпитвал Господ.

Отказвайки жертвата в последния миг, спирайки ножа, Бог беше заслужил правото — в Авраамовите очи и в тези на рожбата му — да стане Господ на Авраам.

Сол потръпна при мисълта как без да се поставя в положението на Авраам, без да повтаря готовността му да пожертва момчето, би могъл да изкове онази връзка между по-голямата сила и човечеството. Авраам е трябвало да знае в сърцето си, че би убил сина си. Божеството, каквато и форма да е приемело тогава, е трябвало да знае решеността на Авраам, да почувства мъката и ангажираността да унищожи онова, което за него е било най-ценното нещо във вселената.

Авраам е отишъл не да извърши жертвоприношение, а да разбере веднъж завинаги дали този Бог заслужава да му вярва и да му се подчинява. Това е била единствената възможна проверка.

Защо тогава, помисли си Сол, вкопчен в каменното стълбище, когато Сфинкса като че ли се издигаше и падаше в бурните морета от време, защо тази проверка трябва да се повтаря? Какво ужасно ново откровение крие тя за човечеството?

Тогава Сол разбра — от малкото, което му беше казала Брон, от споделените истории на поклонничеството, от собствените си лични открития през последните няколко седмици, — че усилието на този механичен Абсолютен Интелект, каквото и, по дяволите, да представляваше, да накара липсващото от човешкото Божество Състрадание да излезе от убежището си, беше напразно. Ученият вече не виждаше тръненото дърво на върха на скалите, металните му клони и страдащите хора, но сега ясно разбираше, че то е такава органична машина като Шрайка — устройство за излъчване на страдание из цялата вселена, така че изчезналата част от човешкия Бог да бъде принудена да реагира, да се покаже сама.

Ако Бог се развиваше, а Сол беше сигурен, че трябва да е така, това развитие бе насочено към състрадание — по-скоро към споделено усещане за страдание, отколкото към мощ или господство. Но отвратителното дърво, което бяха зърнали поклонниците — на което бе жертва бедният Мартин Силенъс — не беше начинът да се предизвика липсващата сила.

Сега Сол разбираше, че механичният бог, каквато и да беше формата му, бе достатъчно проницателен, за да види, че състраданието е реакция към болката на други, но същият АИ беше прекалено глупав да осъзнае, че състраданието — и от гледна точка на човека, и на човешкия АИ — беше нещо много повече от това. Състраданието и любовта бяха неотделими и необясними. Механичният АИ никога нямаше да го разбере — дори не и само дотолкова, че да го използва като примамка за онази част от човешкия АИ, която се беше уморила от войната в далечното бъдеще.

Любовта, това най-банално нещо, този най-изтъркан религиозен мотив, имаше повече мощ — сега Сол го знаеше — от ядрената сила, електромагнетизма или гравитацията. Любовта бе тези други сили, разбираше Сол. Празнотата, Която Обвързва, субквантовата невъзможност, която пренасяше информация от фотон на фотон, не беше нищо повече или по-малко от любов.

Но би ли могла любовта — простата, банална любов — да обясни така наречения антропичен принцип, над който учените колективно бяха клатили глави в продължение на повече от седем века — онзи почти безкраен низ от съвпадения, довели до появата на вселена, имаща правилния брой измерения, правилните стойности на електрони, точните закони за гравитация, необходимата възраст на звездите, съответните предбиологични условия за създаване на съвършените вируси, превърнали се в необходимите ДНК — накратко, поредица от съвпадения, така абсурдни в прецизността и точността си, че противоречаха на логиката, противоречаха на разбирането и дори на религиозното тълкувание. Любов?