Дан Симънс - Падането на Хиперион

Сякаш за да компенсира загубата на векторно предаване, корабът пусна вътрещносистемното радио и засечен теснолъчев брътвеж и излъчваше на живо изглед от синьобялото кълбо на Хиперион, който се въртеше и увеличаваше, докато забавяха скоростта си към него при гравитация 200.

Избягвам от инфосферата на Мрежата точно преди бягството да престане да съществува като възможност.

Това е невероятно и странно смущаващо — видът на мегасферата, която се самопоглъща. Виждането на Брон Ламиа за мегасферата като органично същество, полужив организъм, повече напомнящ за екосистема, отколкото за град, беше по същество вярно. Сега, когато телепортаторните връзки престанаха да съществуват и светът в онези магистрали се свива и пада върху самия себе си, външната инфосфера едновременно се сгромолясва като горяща палатка, внезапно останала без колове и въжета, живата мегасфера се самоизяжда като някакъв обезумял от глад хищник — ръфа собствената си опашка, корем, вътрешности, предни лапи и сърце, — докато не останат само безмозъчните челюсти, хапещи празнотата.

Метасферата остава. Но е по-пустинна отвсякога.

Черни гори от неизвестно време и пространство.

Звуци в нощта.

Лъвове.

И тигри.

И мечки.

Когато Празнотата, Която Обвързва се сгърчва и праща единственото си, банално послание към човешката вселена, сякаш земетресение предизвиква вълни в здрава скала. Бързайки през изменящата се метасфера над Хиперион, аз трябва да се усмихна. Сякаш Бог-аналогът се е уморил от мравките, които драскат по палеца на крака Му.

Не виждам Бог — нито един от двамата — в метасферата. Не се и опитвам. Имам си достатъчно свои проблеми.

Черните въртопи на входовете на Мрежата и Техноцентъра вече не съществуват, изличени от пространството и времето като премахнати брадавици, изчезнали изцяло, като водовъртежи след отминаване на бурята.

Напъхал съм се тук, освен ако не искам да предизвикам метасферата.

А не искам. Не още.

Но това е мястото, където искам да бъда. Инфосферата в системата на Хиперион почти е изчезнала, а жалките останки на повърхността на самия свят и в това, което остава от флотата, на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, изсъхват като локви на слънце, но Гробниците на времето проблясват през метасферата като фарове в сгъстяващия се мрак. Ако телепортаторните връзки бяха черни въртопи, то Гробниците на времето сияят като бели дупки, пръскащи ослепителна светлина.

Приближавам се към тях. Засега, като Този, Който Идва Преди, всичко, което съм постигнал, е да се появявам в чужди сънища. Време е да свърша нещо.

Сол чакаше. Бяха изтекли часове, откакто бе дал единственото си дете на Шрайка. Бяха изтекли дни, откакто не беше ял или спал. Около него бурята бе вилняла и отминала, Гробниците бяха блестели и тътнали като ядрени реактори, а приливите на времето го бяха шибали със силата на цунами. Но Сол се бе вкопчил в каменните стъпала на Сфинкса и бе чакал през цялото време. Чакаше и сега.

Почти в безсъзнание, атакуван от пристъпите на изтощение и страх за дъщеря си, Сол откри, че умът му на учен работи бързо.

През по-голямата част от живота и кариерата си Сол Уайнтрауб — историк, класик и философ — се бе занима. вал с етиката на човешкото религиозно поведение. Религия и етика не винаги бяха — или дори често не бяха — съвместими. Изискванията на религиозния абсолютизъм или фундаментализъм, или яростен релативизъм често отразяваха най-лошите аспекти на синхронната култура или предразсъдъци, вместо да представляват система, в която да могат да живеят и човек, и Бог с усещане за истинска справедливост. Най-известната книга на Сол — озаглавена „Дилемата на Авраам“, когато накрая излезе на масовия пазар в тираж, за който не бе и сънувал, докато пишеше томове за академичните издателства — беше написана; когато Рахил умираше от болестта на Мерлин, и се занимаваше, очевидно в достатъчна степен, с тежкия избор на Авраам да се покори или да не се покори на директната заповед на Господ да пожертва сина си.

Сол беше писал, че примитивните времена са изисквали примитивно покорство, че по-късните поколения са се развили до точката, в която родителите са предлагали себе си за жертва — както през мрачните нощи на кладите, с които изобилстваше историята на Старата Земя — и че днешните поколения трябва да отхвърлят каквато и да е заповед за жертвоприношение. Сол беше писал, че каквато и форма да има сега Бог в човешкото съзнание — било като чиста изява на подсъзнанието във всичките му реваншистки потребности или като по-съзнателен опит за философско и етично развитие — човечеството вече не може да се съгласява да предлага жертвоприношения в Божие име. Жертвоприношението и съгласието за жертвоприношение бяха написали човешката история с кръв.