Дан Симънс - Падането на Хиперион

В продължение на седем столетия съществуването на Теориите за Великата унификация, свръхопънатата постквантова физика и предоставеното от Техноцентъра обяснение на вселената като самостоятелна и безкрайна, без ексцентричностите на Големия взрив или съответните им крайни точки, беше елиминирало в огромна степен каквато и да била роля на Бог — примитивно антропоморфен или сложно пост-Айнщайнов — дори като страж на законите отпреди Сътворението. Модерната вселена, доколкото бяха стигнали в разбирането й човекът и машината, не се нуждаеше от Творец; всъщност, не допускаше Творец. Законите й позволяваха твърде малко поправки и не допускаха основни преработки. Тя не беше започнала и нямаше да свърши. Беше извън циклите на разширяване и свиване, толкова постоянна и самоуправляваща се, колкото сезоните на Старата Земя. В нея нямаше място за любов.

Изглежда Авраам беше предложил да убие сина си, за да изпита един фантом.

Изглежда Сол бе пренесъл умиращата си дъщеря през стотици светлинни години и безброй препятствия в отговор на нищото.

Но сега, когато Сфи-нкса се мержелееше над него и първите лъчи на изгрева просветляваха небето на Хиперион, Сол разбираше, че бе отговорил на сила, много по-същностна и убедителна от ужаса на Шрайка или господството на болката. Ако беше прав — той не знаеше, но го чувстваше — тогава любовта бе вплетена в структурата на вселената, както гравитацията и материята/антиматерията. Място за някакъв Бог имаше не в мрежата между стените, нито в ексцентричните пукнатини в паважа, нито пък някъде преди и отвъд сферата на нещата… а в самата основа и вътъка им. Развиващ се, както се развиваше вселената. Учещ се, както се учеха способните на това части на вселената. Обичащ, както обичаше човечеството.

Сол застана на колене, а после се изправи на крака. Бурята на приливите на времето като че ли малко беше утихнала и той си помисли, че би могъл да опита за стотен път да влезе в гробницата.

Ярка светлина все още бликаше оттам, откъдето Шрайка се бе появил, беше взел дъщеря му и бе изчезнал. Но сега звездите се сляха и самото небе просветляваше с настъпването на утринта.

Сол тръгна нагоре по стълбите.

Спомняше си момента у дома, на света на Бърнард, когато Рахил — беше десетгодишна — се бе опитала да се покатери на най-високия бряст в града и беше паднала от пет метра, преди да стигне върха на дървото. Сол се бе втурнал към медицинския център, за да намери детето си плуващо във възстановителния хранителен разтвор и страдащо от спукан бял дроб, счупен крак и ребра, счупена челюст и безбройни наранявания и натъртвания. Тогава тя му се бе усмихнала, бе вдигнала палец и му бе казала през хванатата с тел челюст:

— Следващия път ще успея!

Сол и Сара бяха седели през онази нощ в медицинския център, докато Рахил спеше. Бяха дочакали утрото. През цялата нощ Сол беше държал ръката й.

Чакаше и сега.

Приливите на времето от отворения вход на Сфинкса все още отблъскваха учения назад като настойчив вятър, но той се наведе срещу тях като непоклатима скала и остана там, на пет метра отпред, и зачака, втренчен в ослепителната светлина.

Вдигна очи, но не се върна назад, когато видя как ядрената следа на спускащ се космически кораб разцепи зазоряващото небе. Обърна се да хвърли поглед, но не се отмести, когато чу как машината се приземява и видя от нея да се появяват три фигури. Наблюдаваше, но не отстъпи назад, когато чу други шумове и викове от долината и видя някаква позната фигура да влачи друга като пожарникар, приближавайки се към него иззад Нефритената гробница.

Нито едно от тези неща не беше свързано с детето му. Той чакаше Рахил.

Дори без инфосферата за личността ми е напълно възможно да се движи през гъстата супа на Празнотата, Която Обвързва, в която сега плува Хиперион. Незабавната ми реакция е да поискам да посетя Този, Който Ще Бъде, но макар че блясъкът му господства в метасферата, още не съм готов за това. В края на краищата, аз съм нищожният Джон Кийтс, а не Йоан Кръстител.

Сфинкса — гробницата, модел на истинско същество, което няма да бъде създадено от гениите инженери още векове наред — е водовъртеж от темпорални енергии. Разширилото ми се зрение всъщност обхваща няколко Сфинкса: антиентропната гробница, носеща назад във времето своя Шрайков товар, подобно на някакъв запечатан контейнер със смъртоносния си бацил, активния, неустойчив Сфинкс, който зарази Рахил Уайнтрауб в началните си усилия да отвори портал във времето и Сфинкса, който го беше сторил и отново се движеше напред във времето. Последният Сфинкс е сияещ портал от блясък, който, след Този, Който Ще Бъде, осветява Хиперион с метасферичната си клада.