Дан Симънс - Падането на Хиперион

Няколко минути по-късно застана до купчината пръст, хванал лопатата в ръка, втренчен в отворения гроб, където лежеше малкият, завит с чаршафи вързоп и се опита да измисли нещо да каже. Хънт беше присъствал на безброй държавни възпоменателни служби, дори бе писал хвалебствените слова на Гладстоун за някои от тях и никога по-рано думите не бяха представлявали проблем. Но сега не му идваше наум нищо. Единствената публика беше мълчаливият Шрайк, все още скрит сред сенките на кипарисите, и.овцете, чиито звънци дрънчаха, докато нервно заобикаляха чудовището и полека се насочваха към гроба като група закъснели опечалели.

Хънт си помисли, че може би сега биха били подходящи някои от оригиналните стихове на Джон Кийтс, но той беше политически функционер — а не човек, отдаден на четенето или запаметяването на древна поезия. Той си спомни, прекалено късно, че бе записал откъслечните стихове, които приятелят му беше продиктувал преди няколко дни, но тетрадката все още лежеше върху бюрото в апартамента на Piazza di Spagna. Беше нещо за превръщането в божество или бог, за знание за толкова много неща, нахлуващо в… или други подобни глупости. Имаше отлична памет, но не можеше да си спомни първия стих от този архаичен миш-маш.

Накрая Лейт Хънт направи компромис с миг на мълчание, със сведена глава и затворени очи, като се изключеха спорадичните погледи към Шрайка, който все още поддържаше своята дистанция. После затрупа гроба. Отне му повече време, отколкото можеше да си представи. Когато свърши да хвърля долу пръстта, повърхността беше леко вдлъбната, сякаш тялото бе прекалено незначително, за да се образува типичната могилка. Овце се отриваха в краката на Хънт, за да хрупат високата трева, маргаритки и теменужки, които растяха около гроба.

Може и да не си спомняше стиховете, но никак не му беше трудно да си спомни надписа, който Кийтс бе помолил да изсекат на надгробния му камък. Хънт включи писалката, изпита я, като прогори триметрова бразда в тревата и почвата, а после му се наложи да потушава малкия пожар, който беше запалил. Надписът бе притеснил Хънт, когато го бе чул за пръв път — самотата и горчилката, доловими под хриптенето на Кийтс, под задъханите усилия да говори. Но не мислеше, че е негова работа да спори с поета. Сега трябваше само да изсече надписа в камъка, да напусне това място и да избягва Шрайка, докато се опитва да намери път за дома.

Писалката прорязваше плочата достатъчно лесно и Хънт трябваше да се упражнява на обратната й страна, преди да открие правилната дълбочина на линията и качеството на контрол. И все пак, когато свърши след около петнайсет-двайсет минути, резултатът изглеждаше разпокъсан и непрофесионален.

Започваше с груба рисунка, за която бе помолил Кийтс — беше показал на съветника няколко скици, нарисувани на листа с трепереща ръка — на гръцка лира със скъсани четири от осемте й струни. Когато свърши, Хънт не остана доволен — но навярно можеше да се разпознае от някой, който знаеше какво, по дяволите, е гръцка лира. После идваше и самият надпис, точно както го беше продиктувал Кийтс:

ТУК ЛЕЖИ ЧОВЕК, ЧИЕТО ИМЕ БЕ НАПИСАНО ВЪРХУ ВОДА

Нямаше нищо друго: нито дата на раждане и смърт, нито дори името на поета. Хънт се изправи, разгледа работата си, поклати глава, изключи писалката, но я задържа в ръка и пое обратно към града, като описа широк кръг около създанието в кипарисите.

При прохода през Стената на Аврелий Хънт спря и погледна назад. Конят, все още впрегнат в каретата, бе тръгнал по дългия склон, за да хрупа по-сладката трева до малък поток. Овцете се въртяха наоколо, пасяха цветя и оставяха отпечатъци от копитата си във влажната почва на гроба. Шрайка стоеше там, където си беше, едва видим под беседката от кипарисови клони. Хънт беше почти сигурен, че създанието все още гледа гроба.

Беше късен следобед, когато Хънт намери телепортатор — мътен правоъгълник от тъмносиньо жужене в геометричния център на рушащия се Колизей. Нямаше диск или клавиатура. Порталът висеше като непрозрачна, но отворена врата.

Но не и отворена за Хънт.

Той опитва петдесет пъти, но повърхността му беше твърда и устойчива като камък. Докосваше го неуверено с пръсти, тръгваше уверено и се отблъскваше от повърхността му, хвърляше се към синия правоъгълник, мяташе камъни, за да види как се отблъскват, опитваше и от двете страни и дори от ръбовете му, и накрая започна да скача към безполезното нещо, докато раменете и ръцете му се покриха с натъртвания.