Дан Симънс - Падането на Хиперион

Лейт Хънт изнесе тялото на Кийтс от сенките на сградата в слънчевата светлина на Piazza di Spagna и очакваше да намери очакващия го Шрайк. Вместо това там стоеше кон. Хънт не беше специалист по конете, тъй като по неговото време този вид беше изчезнал, но животното му се стори същото, което ги бе довело в Рим. За разпознаването му помогна фактът, че конят беше впрегнат в същата малка карета — Кийтс я бе нарекъл vettura, — в която бяха пътували по-рано.

Хънт положи тялото на седалката, грижливо го загърна с пластовете лен и тръгна успоредно, все още докосвайки с една ръка савана, когато каретата бавно потегли напред. През последните си часове Кийтс беше помолил да го погребе на Протестантското гробище, близо до Стената на Аврелий и Пирамидата на Гай Цестий. Хънт смътно си спомняше, че бяха минали край Стената на Аврелий по време на странното им пътуване насам, но не би могъл отново да я намери, ако животът му — или погребението на Кийтс — зависеше от това. Във всеки случай, конят изглежда знаеше пътя.

Хънт се тътреше до бавно движещата се карета и усещаше прекрасния пролетен утринен въздух и долавящия се мирис като че ли от гниеща растителност. Дали тялото на Кийтс вече не беше започнало да се разлага? Хънт не знаеше много за подробностите на смъртта, а и не искаше да научи повече. Той плясна задницата на коня, за да накара животното да побърза, но то спря, бавно се обърна, за да го погледне укорително и поднови бавния си ход.

Хънт се стресна, по-скоро от проблясването на отразена светлина, зърната с ъгълчето на окото, отколкото от някакъв звук, но когато бързо се обърна, Шрайка беше там — на десет-петнайсет метра отзад и вървеше с темпото на коня в тържествен, макар и някак си комичен марш, като при всяка стъпка вдигаше високо покритите си с тръни и шипове колене. Слънцето блестеше по черупката, металните зъби и шипове.

Първият порив на Хънт беше да остави каретата и да побегне, но чувството за дълг и някакво по-дълбоко усещане, че се е загубил, го накараха да остане. Къде другаде би могъл да избяга, освен на Piazza di Spagna — а Шрайка препречваше единствения път.

Приемайки създанието като опечален в тази безумна процесия, той обърна гръб на чудовището и продължи да върви до каретата, здраво стиснал с една ръка през савана глезена на приятеля си.

През цялото време, докато вървеше, Хънт беше нащрек за някакъв признак за телепортал, някакъв признак за техника, нетипична за деветнайсети век или за друго човешко същество. Нямаше никой. Илюзията, че върви през изоставения Рим през лъхащия вече на пролет февруари, 1821 г. сл. Хр., беше съвършена. Конят изкачи хълма на един квартал от Испанското стълбище, направи оше няколко завоя по широки булеварди и тесни улички и мина покрай наклонените и рушащи се развалини, в които Хънт разпозна Колизея.

Когато конят и каретата спряха, Хънт се стресна от Дрямката, в която беше потънал по време на ходенето и се огледа. Бяха извън избуялата купчина камъни, която предполагаше, че е Стената на Аврелий и наистина се виждаше ниска пирамида, но Протестанското гробище — ако беше това — приличаше повече на пасище, отколкото на гробище. Овце пасяха в сенките на кипарисите, звънците им мрачно дрънчаха в плътния, затоплящ се въздух, а тревата навсякъде растеше до коляно или дори още по-високо. Хънт премига и видя няколкото надгробни камъка, разпръснати тук-там, полускрити от тревата и по-близо, точно зад шията на пасящия кон, прясно изкопан гроб.

Шрайка остана на десет метра назад, сред шумолящите клони на кипарисите, но Хънт виждаше блясъка на червените му очи, впити в гроба.

Той заобиколи коня, който доволно хрупаше високата трева и приближи до гроба. Нямаше ковчег. Дупката беше дълбока около метър и двайсет, а натрупаната до нея пръст миришеше на обърнат хумус и студена земя. В нея беше забита лопата с дълга дръжка, сякаш гробарите току-що си бяха тръгнали. Каменна плоча стоеше изправена до гроба, но на нея нямаше нищо — празен надгробен камък. Хънт видя отражението на метал по върха на плочата и побърза да намери първия съвременен предмет, който виждаше, откакто бяха отвлечени на Старата Земя: там лежеше малка лазерна писалка — от онзи тип, който използваха строителните работници или художниците, за да начертаят нещо върху най-твърдата сплав.

Хънт се обърна с писалката в ръка, чувствайки се вече въоръжен, макар че да спре Шрайка с тънкия лъч изглеждаше смешно. Той пусна писалката в джоба на ризата си и се зае да погребе Джон Кийтс.