Дан Симънс - Падането на Хиперион

И посред тези сънища, поначало тъжни, Дюре изведнъж усети чуждо присъствие: не присъствието на друг сън, а на друг сънуващ.

Дюре вървеше заедно с някого. Въздухът беше хладен, а небето — разкъсващо сърцето синьо. Току-що бяха стигнали до един завой и пред тях се появи езеро, покрай чиито брегове растяха стройни дървета, изотзад се извисяваха планини, ред ниски облаци допълваха драматичност и мащаб към пейзажа, а далеч в огледално неподвижните води като че ли плаваше самотен остров.

— Езерото Уиндърмиър — рече спътникът на Дюре. Йезуитът бавно се обърна, а сърцето му биеше в тревожно очакване. Каквото и да очакваше, видът на спътника му не предизвикваше страхопочитание.

До Дюре вървеше нисък млад мъж. Беше облечен в архаично яке с кожени копчета и широк кожен колан, здрави обувки и стара кожена шапка, износена раница, странно скроени и доста закърпени панталони, носеше огромно шотландско наметало, метнато през едното му рамо и дебел бастун в дясната си ръка. Дюре спря и другият го последва, сякаш се радваше на почивката.

— Скалите на Фърнес и Камбрийските планини — каза младият мъж и използва бастуна си, за да посочи оттатък езерото.

Дюре видя кестенявите къдрици, подаващи се изпод странната шапка, забеляза големите кафяви очи и ниския ръст на мъжа, и разбра, че сигурно сънува, макар и да си мислеше: „Не сънувам!“.

— Кой… — започна Дюре, като чувстваше, че в него се надига страх и сърцето му бие силно.

— Джон — отвърна спътникът му и спокойната разумност на този глас разпръсна част от страховете на йезуита. — Струва ми се, че ще можем да останем в Боунес довечера. Браун твърди, че на езерото има чудесен хан.

Дюре кимна. Нямаше абсолютно никаква представа за какво говореше човекът.

Ниският младеж се наведе напред и хвана ръката на свещеника с лек, но настоятелен жест.

— Там ще бъде този, който идва след мен — каза Джон. — Нито алфа, нито омега, но най-важен за нас, за да открием пътя.

Дюре глупаво кимна. Лек ветрец развълнува езерото и донесе мириса на свежа растителност откъм подножието на хълмовете.

— Той ще бъде роден далеч оттук — продължи Джон. — Много по-далеч от това, което от векове познава расата ни. Твоята работа сега ще е същата като моята — да подготвим пътя. Ти няма да доживееш, за да видиш деня на учението на този човек, но наследникът ти ще го доживее.

— Да — рече Пол Дюре и откри, че в устата му няма никаква слюнка.

Младият мъж свали шапката си, затъкна я в колана и се наведе да вземе едно обло камъче. Той го запрати надалеч към езерото. Вълнички се разнесоха в бавна прогресия.

— По дяволите — каза Джон. — Опитвах се да направя жабка. — Той погледна към Дюре. — Трябва да напуснеш лазарета и веднага да се върнеш на Пацем. Разбираш ли?

Дюре премига. Тези думи очевидно не бяха от съня.

— Защо?

— Няма значение — отвърна Джон. — Просто го направи. Не чакай нищо. Ако не тръгнеш незабавно, по-късно няма да има никакъв шанс.

Дюре се обърна смутен, сякаш можеше да се върне в болничното си легло. Той погледна през рамо към ниския, слаб младеж, застанал на каменистия бряг.

— Ами ти?

Джон взе друго камъче, хвърли го и поклати глава, когато то подскочи само веднъж, преди да изчезне под огледалната повърхност.

— Засега съм щастлив тук — каза той, повече на себе си, отколкото на Дюре. — Наистина бях щастлив на онова пътуване, — Джон като че ли сам се разтърси, за да се върне от спомените си и вдигна глава, за да се усмихне на свещеника. — Хайде. Размърдайте си задника, Ваше светейшество.

Шокиран, развеселен и раздразнен, Дюре отвори уста, за да възрази и откри, че лежи на леглото в лазарета на Правителствения дом. Лекарите бяха намалили осветлението, така че да може да спи. До кожата му бяха прилепени мониторни мъниста.

Дюре полежа една минута, измъчван от сърбеж и зарастващите изгаряния трета степен, като си мислеше за съня, мислеше си, че това е било само сън, че може да поспи още няколко часа, преди монсиньор… епископ Едоуарди другите да пристигнат, за да го придружат обратно. Йезуитът затвори очи и си спомни мъжественото, но нежно лице, кафявите очи, архаичния диалект.

Отец Пол Дюре от Обществото на Иисус седна, с труд се изправи на крака, откри, че дрехите му ги няма и че носи само тънката болнична пижама, загърна се с одеяло и се затътри навън с боси крака, преди лекарите да успеят да реагират на раззвънелите се сензори.

В срещуположния край на залата имаше служебен телепортатор. Ако той не го откараше у дома, щеше да намери друг.