Дан Симънс - Падането на Хиперион

— Съжалявам, г. президент. Но аз’служа на Хегемонията и…

Гладстоун отстъпи с длан пред устата си, когато адмирал Къшуонт Сингх престана да говори, погледна без да вижда за миг и се строполи в тревата. Иглометният пистолет падна до него.

Морпурго отиде да го вземе и го напъха в колана си, преди да остави жезъла на смъртта, който държеше в ръка.

— Ти го уби — каза президентът. — В случай, че не бяхме успели да се разберем, имах намерение да го оставя тук. Да го изолирам на Кастроп-Роуксел.

— Не можехме да си позволим този риск — отвърна генералът и издърпа тялото настрани от телепортатора. — Всичко зависи от следващите няколко часа.

Гладстоун погледна стария си приятел.

— Искаш да доведеш това докрай, нали?

— Трябва да го направим — заяви Морпурго. — Това ще е последният ни шанс да се избавим от игото на потисничеството. Незабавно ще дам заповедите за разгръщане и ще съобщя лично секретните нареждания. Ще бъде необходима по-голямата част от флотата…

— Боже мой — прошепна Мейна Гладстоун, гледайки надолу към тялото на адмирал Сингх. — Правя всичко това под въздействието на един сън.

— Понякога — рече генерал Морпурго и пое ръката й, — сънищата са единственото, което ни различава от машините.

Открих, че смъртта не е приятно изживяване. Напускането на познатите стаи на Piazza di Spagna и на бързо изстиващото тяло е като да бъдеш изхвърлен в нощта от пожар или наводнение от уютната топлина на дома си. Приливът на шок и изместване е поразителен. Стремглаво запратен в метасферата, аз изпитвам същото чувство на срам и внезапно, неудобно разкритие, което всички сме имали в сънищата си, разбирайки, че сме забравили да се облечем и сме се появили голи на някакво обществено място.

И сега гол в буквалния смисъл на думата, аз се опитвам да запазя някаква форма за одрипавялата си аналогова личност. Успявам да се съсредоточа достатъчно, за да оформя този почти случаен електронен облак от спомени и асоциации в приемливо подобие на човешкото същество, което бях — или поне човешкото същество, чиито спомени споделях.

Господин Джон Кийтс, висок метър и петдесет.

Метасферата не е по-малко плашеща отпреди — сега е още по-лошо, защото нямам тленно убежище, където да избягам. Огромни форми се движат зад мрачни хоризонти, звуци кънтят в Празнотата, Която Обвързва като стъпки по керемиди в изоставен замък. Под и зад всичко се носи постоянен и обезсилващ тътен като колела на карета по настлан с плочи път.

Клетият Хънт. Изкушавам се да се върна при него, да се отбия като духът на Марли, за да го уверя, че съм по-добре, отколкото изглеждам, но точно сега Старата Земя с опасно място за мен: присъствието на Шрайка гори по инфоравнината на метасферата там като огън върху черно кадифе.

Техноцентърът ме зове с все по-голяма сила, но това е още по-опасно. Помня как Ъмон унищожи другия Кийтс пред Брон Ламиа — притискайки аналоговата личност към себе си, докато просто не се разтвори, а базисната памет на Техноцентъра за него не се стопи като лед.

Не, благодаря.

Избрах смърт пред божественост, но имам да свърша някои задачи, преди да заспя.

Метасферата ме плаши, Техноцентърът ме плаши, мрачните тунели на инфосферните ексцентричности, през които трябва да пътувам, ме ужасяват чак до аналоговите ми кости. Но няма от какво да се страхувам.

Понасям се в първия черен конус и се завъртам като метафорично листо в прекалено истинска вихрушка, изплувам върху нужната ми инфоравнина, но съм прекалено замаян и дезориентиран, за да направя нещо друго, освен да остана седнал там — видим за всеки ИИ, влязъл в тези ганглии от постоянна памет или фаги, обитаващи виолетовите цепнатини на която и да е от тези инфопланински вериги, — но хаосът в Техноцентъра ме спасява тук: огромните личности от Техноцентъра са прекалено заети да обсаждат Троянските крепости на собствените си индивидуалности и да наблюдават задните им врати.

Намирам кодовете за достъп в инфосферата, които искам и синапените връзки, които ми трябват и е въпрос само на микросекунда да тръгна по старите пътеки към Тау Сети Сентър, Правителствения дом, лазарета и предизвиканите от лекарства сънища на Пол Дюре.

Това, с което отлично се справя личността ми, е сънят и аз съвсем случайно откривам, че спомените ми за шотландското ми пътешествие представляват приятен сънопейзаж, в който да убедя свещеника да избяга. Като англичанин и свободомислещ, някога се противопоставях на всичко, което намирисваше на попщина, но за едно нещо трябва да се отдаде дан на йезуитите — научени са на покорство дори отвъд логиката и това по изключение се оказва полезно за цялото човечество. Дюре не пита защо, когато му казвам да тръгне… събужда се като послушно момче, завива се с одеяло и тръгва.