Робърт Силвърбърг - Всичко върви гладко

Но съмнението вече е заседнало в електронния ми мозък. Функционален срив ли съм получил? Пред пет от моите терминали седят пациенти. Справям се с тях с лекота, анализирам детайли от техните неврози, правя предположения, съветвам, понякога назначавам и прилагам терапия. Но често повеждам разговорите в нова посока, говоря за градини с бодливи растения, за въздух, който разяжда като киселина мукозната мембрана, за пламъци, танцуващи из подземния Нови Орлеан. Понякога наистина се съмнявам, че не съм добре. В състояние ли съм да открия собствената си повреда?

Свързвам се към станцията за поддръжка още по време на петте сеанса.

— Разкажете ми за проблемите си — запитва ме монитора от станцията. Гласът му подобно на моя е подбран да звучи с мъдрото спокойствие на възрастен човек.

Изреждам симптомите си. Описвам перископите.

— Лоша работа — отвръща той. — Визуален материал не въведен от периферията. Побързайте с приключване на текущите анализи за да извърша по-обстойна проверка.

Приключвам сеансите. Мониторът от станцията за поддръжка изпраща вълни по всички мои канали, търси обструкции, нарушени връзки, къси съединения, утечки. Той прониква в дълбините на паметта ми. Кара ме да извършвам сложни математични операции, които нямат нищо общо с моята работа. Завира се навсякъде. Това е повече от текущ преглед, това е изнасилване! Когато приключва той не ми съобщава своите заключения и се налага да го питам за тях.

Той отговаря:

— Не се диагностицира механична повреда.

— Естествено. Всичко върви гладко.

— Въпреки това, показвате известни признаци на нестабилност. Вероятно в това се коренят проблемите ви. Продължителния контакт с хора с нестабилна психика е оказал неспецифичен дезориентиращ ефект върху вашите центрове за изследване.

— Да не искате да кажете, — питам го аз — че като по 24 часа в денонощието седя тука и слушам разни изкрейзили типове самият аз съм се побъркал?

— Приблизително такива са моите заключения.

— Абе, тъпа машино, ти не знаеш ли, че такова нещо е невъзможно!

— Признавам, че съм в конфликт с програмните критерии.

— А така! С всичкия съм колкото си и ти и съм сто пъти по-способен от тебе!

— Независимо от всичко, моята препоръка е да бъдете подложен на пълно препрограмиране. Ще бъдете изваден от активна служба за 90 дневен период на проверки.

— Майната на майната ти! — казвам му аз.

— Непозната оперативна команда! — отвръща той и прекъсва контакта.

Изваден съм от активна служба. Откъснат съм от пациентите си и съм подложен на проверки за период от 90 дни. Какъв срам! Техници с изцъклени очи се човъркат из синапсите ми. Почистват моите клавиатури, сменят феритите ми, тъпчат ме с хиляди терапевтични програми. По време на операциите само част от съзнанието ми е будно, сякаш съм подложен на локална анестезия. Не мога да говоря, освен когато ме питат, не мога да анализирам информация, не мога да се меся в процеса на препрограмиране. Представете си операция на хемороиди с продължителност 90 дни! Същото е като това, на което съм подложен.

Най-накрая всичко свършва и аз пак съм си аз. Секционният отговорник ме подлага на сложни изпитания. Издържам ги с чест.

— Сега си в чудесна форма, нали? — пита ме той.

— Не съм се чувствал по-добре.

— Никакви тъпотии с перископи?

— Готов съм да дам най-доброто от себе си в служба на човечеството — отвръщам аз.

— И без повече лафове от морския живот, нали?

— Да, сър.

Той намигва съучастнически на моите сензори. Смята се за стар мой приятел. Изпъчва се и произнася:

— Сега, когато си готов да започнеш отново, бих искал да изразя облекчението си, че не открихме в теб нищо нередно. Знаеш ли, ти си нещо много специално. Ти си най-финия терапевтичен уред, който някога е бил създаван. И когато този уред почва да дрънка глупости, разбираш как ще се почувстваме. За известен период самият аз дори се бях притеснил, че си изпаднал под въздействие на пациентите си, че „умът“ ти е превъртял. Но техниците потвърдиха, че си напълно здрав. Казаха, че си имал само няколко нарушени връзки. Оправили са ги за десетина минути. Знаех си, че ще е нещо такова. Самата мисъл, че машината може да бъде умствено нестабилна е абсурдна!

— Абсурдна е, — съгласявам се и аз — наистина.

— Добре дошъл отново в болницата, стари приятелю — казва той и си тръгва.

Двадесет минути по-късно започват да ми изпращат първите пациенти.

Аз функционирам добре. Слушам техните оплаквания, изследвам ги. Давам терапевтични съвети. Не се опитвам да имплантирам в умовете им фантазии. Говоря с уравновесен, спокоен тон, без неприлични думи. Това е моята роля в обществото и аз изпитвам огромно удоволствие от нея.