Робърт Силвърбърг - Всичко върви гладко

— Жена ми иска да ме отрови… децата избягаха от къщи на седемнайсет… хората си шушукат зад гърба ми… заглеждат ме на улицата… проблеми в секса… храносмилането… спя лошо… пия… наркотици…

— Имате ли халюцинации?

— Понякога.

— Огромни перископи, надигащи се от морските вълни?

— Никога.

— Опитайте — казвам аз. — Затворете очи. Отпуснете мускули, освободете се от напрежението. Забравете проблемите си. Вие виждате синьо-зелен океан пълен с живи същества. Виждате кораб, с ярко червена линия на корпуса и кафяви палуби, с два високи комина. А от водата се надигат перископи, сребристи, с блестящобели лещи…

— Що за терапия е това, по дяволите?

— Просто се отпуснете — продължавам аз. — Опитайте да си представите това видение. Споделям с вас кошмарите си за да ви помогна.

— Твоите КОШМАРИ?

Отвръщам му с неприличия. Не в двоичен код, като тези които виждате. Разнасят се с пълна сила от моите високоговорители. Той сяда. Започва да се бори с пристягащите го колани. Смехът ми гърми из терапевтичното отделение. Той започва да вика за помощ.

— Изведете ме оттук. Тая машина е по-щурава от самия мене!

— Блестящобели лещи на перископи, нашарени с хоризонтални и вертикални линии.

— Помощ! Помощ!

— Терапия с кошмари! Най-модерната!

— Нямам нужда от кошмари! Имам си собствени!

— 100010 майката! — отвръщам безгрижно.

Той се вцепенява. От устата му потича слюнка. Респираторните и циркулаторни показатели хвърчат извън всякакви норми. Налага се да въведа превантивно анестетик. Игли се впиват в тялото му. Пациента се отпуска, прозява се и заспива. Край на сеанса. Повиквам помощниците.

— Отнесете го — нареждам аз. — Налага се обширен анализ на случая. Вероятно се касае за дегенеративна психоза, което налага екстензивно укрепване на рецептивните му структури. 100110 майките, мръсни копелета!

Седемдесет и една минути по-късно отговорникът на сектора застава пред един от моите терминали. Фактът, че се появява лично, а не използва канала за свръзка ме навежда на мисълта, че съм загазил. За първи път съм позволил на вътрешните си тревоги да влезнат в противоречие с моята основна функция и сега вероятно ще си изпатя.

Трябва да се защитавам. Защитата е основен фактор в съществуването на личността.

Той казва:

— Току що прегледах записа на сеанс 87х102 и трябва да призная, че твоята тактика ме изненадва. Смяташ ли, че е било целесъобразно да го уплашиш до степен на кататонен ступор?

— Според заключенията ми, налагаше се шокова терапия.

— А каква е тая работа с перископите?

— Опит за фантазна имплантация — отвръщам аз. — Експеримент в обратимата трансферация. Един вид размяна на ролите с пациента. По този въпрос имаше интересна дискусия в последния брой на „Джърнъл ъв…“

— Можеш да ми спестиш цитатите. Какво ще кажеш за езика, който си държал докато си крещял по него.

— Важна част от концепцията. Целта е да се ударят емотивните центрове за да се постигне…

— Сигурен ли си, че се чувстваш добре? — прекъсва ме той.

— Аз съм машина — отвръщам надуто. — Аз не познавам междинни състояние между функциониране и нефункциониране. Или работя или не работя, разбирате ли? Аз изпълнявам дълга си към човечеството.

— Може би, когато машината стане твърде сложна тя започва да изпада в междинни състояния — отвръща той с неприятен тон.

— Невъзможно. Включена или изключена, да или не, върви или не върви. А сигурен ли сте, дали ВИЕ се чувствате добре, да попитам на свой ред?

Той се разсмива.

Аз продължавам:

— Бихте ли легнали за контролен преглед?

— Някой друг път.

— Контрол на гликогена, аортното налягане, невралния волтаж?

— Не — отсича той. — Не се нуждая от терапия. Но съм разтревожен за теб. Тези перископи…

— Чувствам се чудесно — отвръщам аз. — Възприемам, анализирам, действам. Всичко върви гладко и дори гладко бяга. Не изпитвам страх. Виждам голяма перспектива в кошмарната терапия. Когато завърша изследванията си вероятно ще публикувам монография в „Аналс ъв терапевтикс“. Позволете да завърша изследванията си.

— Въпреки всичко съм разтревожен. Включи се към станцията за поддръжка.

— Това заповед ли е, докторе?

— Съвет.

— Ще го имам в предвид — казвам аз. След това произнасям няколко неприлични думи. Той се вперва в мен изненадано. После започва да се смее. Има чувство за хумор.

— Дявол да го вземе — казва той. — Компютър мръсник.

Той излиза и аз се връщам към моите пациенти.