Робърт Силвърбърг: Валънтайн Понтифекс

— Лизамон! Елидат!

Никакъв отговор. Не спря да крещи, ала гласът му се губеше сред бумтежа и скърцането.

Светът сякаш бе изгубил цялата си стабилност. Животът приличаше на езда върху огледалните отломки на Високи Морпин, където, за да не изгубиш равновесие, трябва да танцуваш и да подскачаш, докато стъкълцата се накланят и дърпат. Ала онова бе игра, а това тук бе същински хаос, изтръгване на корените на света. Почвата се надигна и го събори, претърколи го няколко пъти. Той заби пръсти в меката податлива пръст, за да се задържи и да не се хлъзне в зейващите зад него дълбоки пукнатини, от които долиташе ужасяващ смях и струеше пурпурен блясък, сякаш надигащ се от слънце, което земята бе погълнала. Гневни лица се рееха във въздуха — лица, които почти разпозна, но те се разместваха и го разсейваха, като очите се превръщаха в носове, после — в уши. Накрая зърна зад тези кошмарни ликове друг, познат, с блестяща тъмна коса и кротки топли очи. Господарката на Острова, милата майчица.

— Достатъчно — каза тя. — Събуди се вече, Валънтайн!

— Значи сънувам?

— Разбира се, разбира се!

— Тогава не трябва ли да остана и да науча каквото мога от съня?

— Според мен научи достатъчно. Събуди се вече!

Да. Това беше достатъчно: повече такива знания можеха да го довършат. Както бяха го научили отдавна, той се изтръгна от ненадейния си сън и седна, като се бореше да се отърси от своята замаяност и объркване. Картини от титаничния катаклизъм все още отекваха в душата му, но той постепенно проумя, че тук всичко е мирно и спокойно. Лежеше на разкошния диван в сводестата стая с висок таван, цялата в зелено и златно. Какво бе спряло земетресъса? Къде беше конят му? Кой бе го довел тук? Ами да, пак те! Над него се бе надвесил мършавият белокос мъж с познатия белег на бледото лице, пресичащ бузата му от край до край. А зад гърба му стоеше навъсен Тунигорн.

— Успокой се, успокой се — повтаряше Слийт. — Всичко е наред. Вече си буден.

— Буден? Сън, значи, това е било само сън?

По всичко личи, да. Той съвсем не беше в замъка Връхни. Нямало е снежна буря, земетръс, облаци прахоляк, затулващи слънцето. Сън! Но толкова ужасен, застрашително жизнен и завладяващ, толкова могъщ, че сега му беше трудно да се върне към действителността.

— Къде съм? — попита Валънтайн.

— В Лабиринта, ваша светлост.

Къде? В Лабиринта? Как, нима е бил отвлечен от замъка Връхни, докато е спал? Валънтайн усети как по челото му избива пот. Лабиринта? А, да, да! Осъзнаването на тази истина бе като желязна ръка, която стискаше за гушата — Лабиринта, да. Сега си спомни. Предстоеше още една, последна, хвала на Божествения, нощ на държавническата визита в Лабиринта. Оставаше да издържи отвратителното пиршество. Не можеше повече да отлага. Лабиринтът, проклетия Лабиринт: беше вътре, в най-долното от всичките му нива. От стените на покоите му грееха красотите на замъка Връхни: изографисани бяха всичките петдесет града, сцените бяха тъй прекрасни, че сега му изглеждаха като подигравка. Толкова бе далеч от замъка Връхни, от сладостната топлина на слънцето…

Лоша работа е да се пробудиш от сън на гибел и разруха само за да се озовеш в най-неприветното място на света!

На шестотин мили източно от кристалния град Дюлорн, в блатистата долина, известна като Престимион, където неколкостотин гхайрогски семейства отглеждаха лузавендър и ориз в обширни плантации, наближаваше времето за жътва. Лъскавите, издути черни шушулки на лузавендъра, почти узрели, висяха на тежки кичури от извитите стъбла, които стърчаха от напоените с вода ниви.

Аксимаан Трейж, най-старата и най-мъдрата сред фермерите от долината Престимион, се вълнуваше преди тази жътва така, както никога от десетилетия насам. Сега достигаше до своята кулминация експериментът за увеличаване на протопластите, започнат от нея преди три сезона под ръководството на правителствения земеделски надзорник. През този сезон бе засяла цялата си плантация с нов вид лузавендър: и ето ги шушулките, дваж по-едри от обикновено, готови за бране! Никой друг в долината не посмя да рискува — не и преди Аксимаан Трейж да провери нещата. И тя бе го сторила: скоро успехът й ще се потвърди и всички ще си скубят косите — о, да! — когато тя изпревари останалите на пазара със седмица, и то с дваж по-изобилна реколта!

Докато тя стоеше нагазила дълбоко в калта близо до синура и опипваше шушулките, за да прецени кога да започне брането, един от внуците й дотича със съобщение: