Хавиер Сиера - Синята дама

— Валиенте. Енрике Валиенте.

— Посочил ме е господин Валиенте? — довърши тя изречението.

— Не. Проверяваме само един неясен момент в този случай. Вас.

И добави:

— Всъщност казвам се Карлос Алберт, испанец съм.

Мейърс продължи да го гледа.

— И сте дошли заради обаждането ми в библиотеката?

— Така е.

— Искаме да разберем само — намеси се Шеридън — откъде знаете името на отец Естебан де Переа, госпожо Мейърс.

В африканската красота на докторката имаше нещо диво. Нещо, което смущаваше Карлос и втория агент в залата, който стоеше неподвижно до вратата. Карлос наблюдаваше сцената като кадър от дългометражен филм на Холивуд. Участъците в Испания не бяха просторни като тази федерална сграда и агентите не носеха безупречни костюми като Майк Шеридън.

— И така? — настоя последният. — Няма ли да ни кажете откъде знаете за този свещеник?

— Това е професионална тайна, агент.

— Каква професионална тайна! Искам от вас само едно име. Следа, която можем да проверим — настоя той. — В противен случай ще трябва да ви заподозрем в кражба.

— Шегувате ли се? Аз просто се обадих по телефона!

— Вижте, докторе — намеси се Карлос, — вчера се срещнах с господин Валиенте в Мадрид. И като си спомни за разговора с вас, той каза нещо, което ми направи впечатление.

Мейърс чакаше испанеца да довърши мисълта си.

— Каза ми — продължи Карлос, — че сте получили информацията за отец Естебан де Переа от една ваша пациентка, жена, която имала странни видения за някаква Синя дама. Вярно ли е това?

Лекарката не отговори.

— Вярно ли е, госпожо Мейърс? — попита строго агент Шеридън.

Карлос погледна федералния агент. Странно му беше, че един пазител на реда можеше да дъвче дъвка, за да не запали цигара. В Мадрид всички пушеха.

— Можете ли да ни дадете някакви сведения за тази пациентка? — продължи журналистът по-любезно.

След секунда мълчание Линда Мейърс отговори така, както очакваха:

— Съжалявам. Това е професионална тайна. Не мога да съобщавам лични данни за моите пациенти. И ако продължавате да ме разпитвате, бих искала да се свържа с адвокат.

— Ами ако вече имаме тези данни? — погледна я Карлос предизвикателно. — Ще ги потвърдите ли?

— Вие имате данните? — запита Линда Мейърс подозрително. — Изобщо не съм ги давала на директора на библиотеката.

Чужденецът взе бележника си с коркови корици и затърси последната си записка. Беше я направил на борда на самолета, с който бе летял дотук. Когато я намери, седна до заподозряната и се усмихна загадъчно.

— Името Дженифър Нарейди говори ли ви нещо?

Докторката пребледня.

— Но откъде… откъде, по дяволите, имате това име?

— Не са дяволите, госпожо. Това е работа на ангелите — пошегува се той.

— Базов страж, копираш ли ме?

— Копирам те 5 х 5, страж.

— Птичката излетя от гнездото. Да я оставя ли да лети?

— Не. Ако се отдалечи много, задръж я. Клетката ще бъде готова след секунди.

— Край.

Когато Джузепе Балди излезе от Университета в Деусто и видя чудесния пролетен ден, който го очакваше навън, реши да се поразходи до центъра. В Билбао бе минала седмица на проливни дъждове и градът бе чист и свеж.

Всичко беше спокойно. Всичко, освен вана Форд Транзит с барселонски номер и тъмни стъкла, чийто мотор заработи, щом „евангелистът“ се появи на вратата на университета.

— Птичката.

Мъжът с мускулесто тяло, седнал зад волана на вана, запали пура, следейки с поглед отец Балди.

— Като мине по пешеходната пътека, ще го задържиш. Чу ли ме, страж!

Връзката приключи с изщракване. Мъжът с пурата остави своя предавател на седалката, намести слънчевите си очила и подкара колата покрай бенедиктинеца. Той вървеше спокойно.

— Сега ли? — гръмна гласът на стража, който искаше инструкции.

— Тръгвай.

Това бе достатъчно.

Стражът, як пиемонтец, прибра приемника в джоба на сакото си и тръгна бързо към своя обект. За секунди го задмина и спря на един светофар, светещ червено. Там изчака „евангелистът“ да стигне до него. На пет метра около тях нямаше никакви хора. Чудесна възможност. И така, рамо до рамо със свещеника, стражът му подхвърли на перфектен италиански:

— Bella giorno, vero? 34 34 Хубав ден, нали? — (итал.) — Б. пр.

Балди се изненада. Кимна с безучастна усмивка, но се опита да избегне непознатия, втренчил поглед в другия край на улицата. Това бе последното нещо, което направи, преди бръснатият, облечен в безупречен костюм Армани, да извади пистолет със заглушител и да го опре в ребрата му.