Хавиер Сиера - Синята дама

— Виж ти…

— Интересното е, че епископът на Тарасона, монсеньор Диего Йепес, дава дори по-рано първо причастие на малката Мария Хесус, когато тя е само на четири години.

— Монсеньор Йепес ли? — изненада се Бенавидес. — Биографът на света Тереза де Хесус, голямата мистичка?

— Представете си. Йепес вижда още тогава, че момиченцето има мистични способности, което също не е странно.

— Така ли?

В този час по пладне центърът на Мадрид беше пълен с хора. Разговаряйки, брат Алонсо и настоятелят прекосиха Пласа Майор, като си проправяха път сред продавачите на хляб и на платове.

— Майка й — Каталина де Арана, също е изпадала в състояния на транс и е чувала „гласа на нашия Господ“. И всъщност точно тя, следвайки заръките на този глас, насочва мъжа си към монашеския живот. По-късно идват виденията й в килията, странните светлини, ангелите… и какво ли още не!

— Ангели ли?

— Да. Но не онези ангели с криле, а хора от плът и кръв със странни възможности. Когато отидох в Агреда за първи път, самата сестра Каталина ми разказа как в началото на строежа на манастира, през 1618 година, там се появили двама младежи, които почти, без да ядат и да пият и без да искат надница, работели от тъмно до тъмно на строежа.

— И какво общо имат те с ангелите?

— Ами това например, че спасили много работници от падане и от наранявания вследствие на срутванията. Освен това станали много близки с Мария Хесус точно през периода от 1620 до 1623 година, когато тя имала най-силните си мистични преживявания…

— Това наистина е интересно.

— Интересно ли? Кое е интересното, брат Алонсо?

— Ами спомням си какво ми казаха братята в Ню Мексико, които проучваха появленията на Синята дама сред хуманите. В доклада си те твърдяха, че тази жена им говорела за някакви „хора от небето“, способни да живеят незабелязано сред нас и да вършат какви ли не странни неща.

— Какви неща?

— Всякакви, отче. Дори казала, че точно тези ангели я пренасяли по въздуха.

— За бога, брат Алонсо. Проучете непременно този въпрос. Това, че сред нас може да се крият ангели и да пренасят хора по въздуха, не ми дава мира. На Светата инквизиция също, повярвайте.

Набитата фигура на Хема Хименес, който преди няколко дни го поучаваше пред крайпътната табела на Агреда, не излизаше от ума на Карлос. Докато се настаняваше на място 33-С на „Боинг-767“ на Америкън Еърлайнс, с който щеше да лети до Лос Анджелис, той си мислеше как бе стигнал дотук. Този низ от събития, съвпадения, открития и случайни срещи беше невероятен.

„Вярвам в съдбата — повтаряше призракът от спомените му с глухия глас на фотографа. — И понякога тя ни подема със силата на ураган“.

Карлос се размърда, „…със силата на ураган“.

Предния следобед, след като напусна кабинета на дон Енрике Валиенте, Карлос се обади на директора на списанието Мистерии. Хосе Кампос, свикнал вече с номерата на най-добрия си журналист, се съгласи в последния момент да му отпусне двеста и петдесет хиляди песети за билет до Лос Анджелис. „Най-добре да донесеш някоя хубава история — заплаши го той не много убедително. — Или две“.

Но този път Карлос не се боеше от провал. Беше странно.

Този низ от синхронности му вдъхваше усещането за сигурност. За доверие в собствената му звезда. А оттам до вярата имаше само една крачка.

Потънал в мисли, той не забеляза, че самолетът е почти празен. Беше сряда. И месецът не беше подходящ за почивки. Затова редицата от седалки пред него беше приятно празна. Но Карлос мислеше за друго. Всичко — от отиването му първо в Агреда, а после в Билбао, до качването му в този самолет — бе станало много бързо. Едва ли не сякаш тези събития — дори и кражбата в Националната библиотека — бяха описани много по-рано и той само играеше по предварително зададен сценарий. „Какво ли не бих дал да се запозная с автора на либретото на тази опера!“, помисли си. Чувстваше се, както в детството си, когато преписваше абсурдни фрази с друг почерк, имитирайки буквите от тетрадките Рубио.

Как да си обясни например, че директорът на списанието го пращаше отвъд океана, без да му иска никакви обяснения? Никак!

Но всъщност това лесно разрешение на нещата го тревожеше. Дори от Интерпол не бяха възразили да му помогнат. В ръчния си багаж носеше факс от директора на отдел „Престъпления държавно имущество“ на ФБР в Лос Анджелис — Майк Шеридън, с когото имаше насрочена среща само след двайсет и четири часа. Но вместо да го успокои, всичко това го караше да се чувства неловко, сякаш бе манипулиран. Въпросът беше от кого. И защо.