Хавиер Сиера - Синята дама

Каква висша сила го пращаше в Съединените щати по следите на някаква жена, чието единствено престъпление беше, че попитала в неподходящ момент за един откраднат документ. Вероятността тази „следа“ да е просто илюзия беше много голяма. Макар че с благословията на директора си и със самолетните билети в ръка — вече нямаше връщане.

„Със силата на ураган“.

Карлос прошепна тази фраза за трети път. И без да отваря очи, затвори бележника си и книгата, която четеше. Беше написана от един психолог от Принстън, някой си Джулиан Джейнс, който се опитваше да обясни научно някои от най-важните мистични явления в историята.

— Мистици… Откачени! — изсумтя той.

Самолетът с мотори „Прат & Уитни“ се носеше леко над Атлантическия океан, над нивото на полет 330, а командирът съобщаваше на пътниците, че са прелетели над Азорските острови на юг.

— През следващите десет часа ще изминем почти осем хиляди километра до летище Далас-Форт Уърт, Тексас — съобщи той, — а след това още две хиляди до крайната ни цел, Лос Анджелис. Пожелавам ви приятен полет.

Отпуснат удобно в креслото си в туристическата класа, Карлос обмисляше тази информация: тези осем хиляди километра представляваха горе-долу разстоянието, което майка Агреда трябва да е изминавала в състояние на билокация. Значи преди три века по време на транс тази жена е прекосявала по шестнайсет хиляди километра — почти половината от обиколката на света. За да направи същото, на него му трябваха девет часа и това ужасно технологично изобретение.

— Невъзможно. Просто е невъзможно — прошепна той. Пое си дълбоко дъх, преди да се унесе в сладка дрямка. Ако беше така спокойно, помисли си, щеше да поспи поне докато прелетят над Флорида. Отвърза връзките на ботите си, откопча яката на ризата си и като свали леко облегалката на креслото, се покри с одеялото, опитвайки се да заспи.

Пожела си спокоен сън.

След секунда усети, че някой сяда в креслото до него. „При толкова свободни места точно тук ли трябва да сядат“, помисли си. Щеше да се размърда и да обърне гръб на натрапника, когато един нежен женски глас със силен италиански акцент го спря:

— Няма невъзможни неща, Карлос. Тази дума не съществува в речника на Бога.

Журналистът облещи очи. Надигна се, стреснат, и се взря в съседката си.

— Ние…? Познаваме ли се? — заекна той.

У жената, заела съседното кресло, имаше нещо хипнотично. Беше мургава. Правата й коса бе събрана в опашка, която подчертаваше красотата на благото й като луна лице. Блестящите й зелени очи го гледаха с любопитство. Носеше вълнен пуловер, черен и прилепнал. И ако трябваше да познае националността й, Карлос би казал, че е неаполитанка.

— Дали се познаваме? Ти мен — не. Поне не лично. Но и това не е важно.

Какво беше странното у тази жена? Метаболизмът на Карлос бе нарушен: сърдечният му ритъм стигна до 120 удара в минута, а повишеният адреналин го накара да се разтрепери от главата до петите. Тук, на 37 000 стъпки над морето, с температура навън от осемдесет градуса под нулата, само тембърът на гласа й бе докарал сърдечната му дейност до предела. И то за секунда!

— Чувал ли си за Програмиста? — запита го пътничката.

— Програмиста ли?

Карлос знаеше за какво говори тя. Разбира се. За последно го бе споменал онзи стар професор по математика, с когото се запозна преди няколко седмици. Но реши да поклати отрицателно глава. Сякаш прочела мислите му, жената се усмихна:

— Той е написал този сценарий. Нали искаше да се запознаеш с него?

Журналистът преглътна.

— Но откъде…?

— Откъде знам това ли? — Младата жена подсвирна загадъчно и се намести на облегалката. — Знам също какво ще правиш и в Лос Анджелис. И че ни преследваш.

— Преследвам… ви?

— Да. Не помниш ли? Преди няколко дни реши да „тръгнеш по следите на Програмиста“. Всичко започна с медальончето, което носиш на врата си. Което намери пред вратата на редакцията.

Карлос го докосна, а тя продължи:

— Този медальон е мой, Карлос.

Той пребледня.

— Твой ли?

— Оставих го там, за да те примамя да стигнеш, където си днес. Мислех, че си готов за това.

— Но коя си ти?

— Наричат ме по различни начини. Но за да разбереш, ще ти кажа, че съм ангел.

Карлос дръпна верижката със Светия лик, за да се увери, че е буден. Златото се впи във врата му. Книгата, която затвори преди малко — Зараждане на съзнанието в кризата на бикамерния ум, беше смел опит да се обясни точно произходът на „гласовете в главата“ и религиозните видения в историята. Той току-що бе прочел, че велики библейски пророци — като Мохамед и шумерския герой Гилгамеш или стотиците християнски светци — са имали видения, в които са бъркали действителността с халюцинациите заради обикновен неврологичен проблем. Джулиан Джейнс твърдеше, че до 1250 година преди Христа мозъкът на тези мъже е бил разделен на две части, които от време на време са „говорели“ помежду си, и така се родил „митът“ за божествените гласове. Но пророците били хора с примитивна мозъчна маса. Затова, когато дясното и лявото полукълбо на човешкия мозък се развили достатъчно и се свързали помежду си, гласовете напълно изчезнали…, а с тях и древните богове.