Хавиер Сиера - Синята дама

— Извинявайте, но в мозъка ви вече е бъркано. Искам само да го подредя и да направя така, че тези сънища да престанат. Не разбирате ли? Онова, което виждате, е свързано с историята. Може да става въпрос за генетична памет. Генетична памет! повтори тя, сякаш сама имаше нужда да го чуе два пъти. — Не е нещо, което традиционната психология приема, но във вашия случай може би…

— Достатъчно, докторе! Не искам да ме хипнотизирате!

— Добре, Дженифър. Успокойте се.

Мейърс се приближи до пациентката си и кротко я поведе към кожения диван, който се намираше до прозореца на кабинета й.

— Много добре. Няма да правим нищо против волята ви обеща тя. — Но нека ви попитам нещо.

— Каквото пожелаете, докторе.

— Тази фобия към хипнозата също ли има нещо общо с работата ви за Департамента по отбраната, за която ми говорихте?

Дженифър кимна, наливайки си чаша вода. Не обичаше да си спомня за това. Не само хипнозата бе свързана с работата й в Италия. Сънищата й също. Искаше й се всички те да изчезнат!

— Това е въпрос на национална сигурност, доктор Мейърс — рече тя, след като изпи водата. — Вече знаете, че не мога да говоря. Държавна тайна е.

Единственото, до което Линда Мейърс успя да се добере този следобед, беше разказът на Дженифър за друг сън. Той бе последният. Но по ирония на съдбата, отец Естебан не се появяваше в него. Тя бе видяла обаче двамата братя, които инквизиторът беше решил да прати в селището Куелосе, в Гран Кивира, за да проучат странния интерес на племето хумани към вярата на чуждоземците.

Младият воин Масипа и красивата Анкти обичаха августовските нощи. От две седмици дъщерята на Сакмо излизаше тайно от къщи, покатерваше се посреднощ на покрива и лягаше по гръб до младия кекетл да гледат звездите.

Масипа не знаеше що е страх. Баща му беше овчар в едно от деветте племена в селото и той се бе научил да се справя с мрака, с вълците и с духовете в прерията. Но Анкти не бе научена на това. За Сакмо дванайсетгодишната му дъщеря беше най-скъпото нещо на света и той не искаше да я тревожи още с мрачните истории от равнините. Затуй Масипа я омайваше така, като й разказваше някои от тях.

— Къде ще ме заведеш тази нощ?

Кадифеният глас на Анкти накара юношата да потръпне.

— Да видим залеза на отомкам — отвърна той. — Скоро той ще се скрие и ще отстъпи на есенните звезди. Искам да се сбогуваме заедно с него.

— И откъде знаеш всичко това?

— Защото звездата Поночона изчезна преди два дена зад хоризонта — отвърна момъкът, сигурен като астроном, който говори за залязването на блестящия Сириус.

Двамата бегълци излязоха от селището и като стигнаха до Каньона на змията, вдигнаха лица към небето. Чувството за свобода и за сила, което изпитваха в този час, беше неописуемо.

Но тази нощ те нямаше да имат време да свикнат с мрака. Нещо неочаквано, едва доловимо, наелектризира тялото на воина и го накара да бъде нащрек.

— Какво става?

Анкти видя как спътникът й застина.

— Не мърдай! — прошепна той. — Видях нещо…

— Някакво животно ли?

— Не. Не е животно. Усети ли, че вятърът спря?

— Шшшт… Да — кимна тя и се вкопчи в ръката му.

— Сигурно е Жената от пустинята.

— Синята дама ли?

— Така става винаги, когато тя приближава. Увереността на Масипа успокои малко уплашената девойка. Младият сокол се заслуша в тишината.

— Но няма никаква светлина… — прошепна момичето.

— Да. Още не.

— Дали да не предупредим старците?

— И как ще им обясниш, че сме били тук?

Момичето млъкна. Само миг след това тишината на нощта щеше да бъде нарушена. Странно бръмчене се дочу от юг. Приближаваше бавно, но от вибрациите му затрепери цялата пустиня. Сякаш рояк скакалци кръжеше в клоните на близката хвойна, чакайки момента да ги нападне.

— Не мърдай, катеричке. Тук е!

Потънали в сумрака, двамата младежи се приближиха внимателно към мястото, откъдето идваше звукът.

— Колко странно — прошепна Масипа. — Не се вижда нищо.

— Сигурно…

Анкти не довърши изречението. Когато бяха само на десет крачки от дървото, поток светлина се спусна над него и те се вцепениха от изненада. Бръмченето тутакси стихна и този огнен водопад се раздвижи, описвайки малки кръгове около хвойната. Сякаш търсеше нещо. Или някого.

Младежите гледаха с възхита сцената, затаили дъх. Всичко стана за секунди. Ярката светлина престана да се сипе от небето. Смали се, но докато губеше сила и обем, последните й отблясъци започнаха да придобиват човешка форма. Първо се очерта главата, а след туй от последните й искри изникнаха ръце. снага, дълга дреха, крака и ходила. Поразени, бегълците паднаха на колене като пред чудо, с най-дълбоко преклонение.