Хавиер Сиера - Синята дама

— И по-добре, Карлитос. Много по-добре.

Карлос протегна крака под таблото на Рено-19 на Хосе Луис и се настани по-удобно.

— Хосе Луис… — рече той, малко сънен. — Мислих много за това обаждане от Националната библиотека.

— Да, и аз.

— Значи имаш същите съмнения.

— Като например…

— Ами едно не разбирам: ако онези, които са позвънили, са професионалисти, а както изглежда, в това няма съмнение, защо са се обадили от бронираната камера на библиотеката? За да се издадат ли?

Мартин поглади скоростния лост на колата.

— Не знам — отвърна той. — Възможно е някой компютър да е сбъркал.

— Да. Но защо номерът е точно на човек, свързан със случая Агреда?

— Случайност.

— Но ти не вярваш в тях! — възрази Карлос.

— Така е.

Несговорчивият полицай сложи цигара в устата си и щракна с електронната запалка.

— А знаеш ли колко е продължил разговорът?

— Няма и четирийсет секунди.

— Не е много, наистина.

— Достатъчно, за да се съобщи за успешно завършилата операция.

— Да, така си помислих и аз — съгласи се Карлос.

— Всъщност, като говорим с отец Техада, предпочитам да не му казваме, че разследваме кражба.

Карлос го погледна с изненада, но не отговори.

— Ще действаме, сякаш не знаем нищо. Разчитам, че ако е замесен, сам ще се издаде.

— В това пътуване съм ти гост. Ти командваш. Полицаят се усмихна и отново впери поглед в автострадата.

На другия ден двамата младежи се поколебаха дали да изпълнят странната заръка. Знаеха, че ако предадат този дар от дамата на съвета на старците, трябва да се впуснат и в безкрайни обяснения. Затова решиха да изчакат подходящия момент, за д изпълнят задачата без много шум. Когато същия ден предобед брат Хуан де Салас се отдалечи от дома на воините да се облекчи в полето, двете деца хукнаха след него.

Настигнаха отец Хуан до дъбовия кръст, който жените от племето овактл бяха забили в деня на пристигането им в Гра Кивира.

— Отче… — каза Анкти, отмятайки косата от лицето си. Беше прекрасно момиченце, будно. С благ и искрен поглед. — Може ли да ви кажем нещо?

Брат Хуан се обърна и ги видя. Двама млади хумани му носеха нещо, обвито в сухи царевични листа. Изглеждаха плахи и уплашени.

— Какво искате, чада мои? — усмихна се той.

— Ами, отче… Снощи край Каньона на змията видяхме нещо.

— Нещо ли?

— Видяхме Жената от пустинята.

— Така ли?

Брат Хуан облещи очи. И тутакси забрави за какво бе тръгнал.

— Жената от пустинята ли? Синята дама?

Децата закимаха едновременно.

— И само вие ли я видяхте?

— Да — отвърнаха те.

— Каза ли ви нещо?

— Ами… — поколеба се Масипа. — Затуй искахме да говори с вас, отче. Тя каза, че вие и другият мъж, който ви придружава трябва да ни дадете водата на вечния живот.

Краката на отец Салас омекнаха.

— Водата на вечния живот ли? — погледна ги той въпросително. — А вие знаете ли какво значи това?

Анкти и Масипа отстъпиха крачка назад, объркани.

— Не.

— Разбира се. Как бихте могли да знаете?

— Отче — прекъсна го младият кекетл, — дамата ни даде и това за вас. Да го имате за спомен от Синята жена.

— Подарък ли?

Брат Хуан потръпна, свеждайки поглед към пакетчето, обвито в царевични листа, което Масипа му подаваше. Той го взе някак плахо и още там, преди още младежите да побягнат, както май им се искаше, го отвори. Съдържанието му го порази.

— Боже мили! — възкликна той на испански.

Масипа и Анкти се стреснаха.

— Но откъде взехте това?

— Нали ви казахме, отче. Снощи ни го даде Жената от пустинята. За вас.

Отец Хуан коленичи и изпадна в странно състояние на истерия, като се смееше и плачеше едновременно. Францисканецът бръкна в листата и извади онуй, което бе завито в тях. Нямаше никакво съмнение: това беше молитвена броеница от черни зърна, блестящи и съвършени, завършваща с изящен сребърен кръст. Много красива реликва от старите християни.

— Пресвета Дево! — викна той.

Кой, освен Богородица, можеше да стои зад тези появления?

И брат Хуан изведнъж се сети за една история, която беше чул по време на обучението си за свещеник в Толедо и която тогава му се бе сторила много странна. В нея се казваше, че свети Доминго де Гусман, основател на Доминиканския орден, въвел молитвата с броеница през XIII век, след като самата Богородица му дала една. Нима това не беше подобно чудо?

Някъде в периферията на града, малко по-далеч от морето, площад Сан Фелисисимо се разкри пред тях като просторно бетонно кръстовище, на което се намираше пансионът на отците от Ордена на пасионистите. И двете сгради принадлежаха днес на този странен орден — основан през 1720 година от италианския мисионер и светец Паоло дела Кроче — с гръмкото име Конгрегация на Босоногите духовници на Пресветия кръст и Страстите на нашия Господ Исус Христос. Но най-странното в него не беше името му, а правилото, според което, преди да бъдат приети, членовете му са длъжни да дадат един четвърти обет. Към обетите за бедност, послушание и целомъдрие се прибавя и четвърти: задължението да пропагандират култа към страстите и смъртта на Назарянина.