Хавиер Сиера - Синята дама

Отец Естебан записваше всичко, опитвайки се да подреди отличителните черти на тази мистериозна жена. След като записа последните думи на индианеца, продължи с въпросите:

— Кажи, синко, помниш ли какво ти каза жената първия път, когато я видя?

Индианецът се вторачи в отеца.

— Каза, че идва от много далече и че носи добри вести. Говореше за наближаването на ново време, в което нашите стари богове ще отстъпят само на един бог, по-стар и голям като Слънцето.

— Никога ли не си каза името?

— Не.

— Нито името на новия бог?

— Не.

— Не спомена ли мястото, откъдето идва?

— Никога.

— Още нещо. Тази жена не ти ли каза, че новият бог е неин син, от нейната утроба?

Щом чу как Хуан де Салас превежда въпроса на инквизитора, Сакмо облещи очи.

— Не.

Неколцина свещеници се размърдаха по местата си.

— Нещо друго в нея привлече ли вниманието ти? — продължи Естебан.

— Да. На кръста имаше вързано въже като вашето…

Това развълнува отците. Францисканско въже! „Какво чудо беше това?“ Естебан де Переа призова към тишина.

— Успя ли да докоснеш тази дама?

— Да.

Отец Естебан отвори широко очи.

— И?

— Дрехите й бяха топли — като на нашите жени, когато ги боядисват. Но бяха сухи. Тя ми позволи да докосна и черния й кръст и дори ме научи на някои вълшебни думи.

— Вълшебни думи ли? Можеш ли да ги кажеш?

— Мисля, че да — поколеба се той.

— Моля те…

Сакмо падна на колене, сбра длани, сякаш се съсредоточаваше, както го бе научила дамата, и започна да припява позната латинска молитва. Тя звучеше странно в устата на езичник.

— Pater noster qui es in coelis… sanctificetur nomen Шит… adveniat regnum tuum… fiat voluntas tua sicut in coelti 23 23 Молитвата „Отче наш“ (лат.). — Б. пр. …

— Достатъчно — прекъсна го отец Хуан де Салас. — Обясни на отец Переа къде научи това. Кой те научи?

— Нали ви казах — Синята дама.

След по-малко от четирийсет и осем часа Карлос Алберт щеше да се срещне отново с Хосе Луис при обстоятелства, които в този момент никой от двамата не би могъл да предположи. Но преди това Карлос използва времето си, за да потърси повече информация за Мария Хесус де Агреда. Къде ли? В Националната библиотека в Мадрид. Място, където сякаш винаги му се завиваше свят. Как ли щеше да се справи с нейните трийсет хиляди ръкописа, три хиляди старопечатни книги, с фонда й от половин милион книги, печатани преди 1831 година, или повече от шестте милиона монографии на най-различни теми? Тази джунгла от информация му се струваше гъста, необхватна, но и вълнуваща.

Настроението му се подобри още щом прегледа първите картони. Той откри доста справки, точни и стриктно подредени, за отец Алонсо де Бенавидес, човека, който през 1630 година проучва предполагаемите билокации на майка Агреда. Във фондовете фигурираше странен документ, който, според библиографската информация, беше пълен с данни за една „синя дама“, покръстила някои индиански племена в Ню Мексико преди пристигането на първите францисканци.

След ден и половина бюрократични формалности, писане на молби и получаване на разрешения, в сряда, 17 април, Карлос получи текста, който му трябваше, в залата за ръкописи в Националната библиотека. Залата беше правоъгълна, дълга над сто метра, застлана с мръсен мокет и с петдесетина стари пюпитъра, обслужваше я една библиотекарка с кисело лице. Работата на тази смръщена жена се състоеше в това да ходи от време на време до товарния асансьор, свързващ архива със залата, и да проверява дали книгите, поръчани от читателите, са дошли.

— Мемориал на Бенавидес — прочете тя един розов фиш над рамото на Карлос. — Да, аз го поръчах.

Библиотекарката изгледа журналиста с неприязън. Видя, че той носи само един бележник.

— Мемориал на отец Алонсо де Бенавидес, публикуван в Мадрид през 1630 г.

— Знаете, че може да пишете само с молив. Използвайте само молив, разбрахте ли?

— Да, госпожо. Само молив.

— И в девет затваряме.

— И това знам.

Библиотекарката остави книгата на плота. Карлос потръпна. Това беше книга от 109 страници, подвързана с почерняла от времето кожа и напечатана върху белезникава хартия, която шумолеше при отгръщането на всяка страница. На овехтялата заглавна страница, над груба графика с образа на Девата с корона от звезди, се четеше: „Мемориал, който отец Хуан де Сантандер от Ордена на свети Франциск, Главен комисар на Индиите 24 24 Име, което Колумб дава първоначално на Америка. — Б. пр. , дарява на Негово католическо Величество крал дон Филип Четвърти, наш господар“. И след това: „Написан от отец брат Алонсо де Бенавидес, комисар на Светата инквизиция и Пазител на Провинциите и на покръстването в Ню Мексико“.