Хавиер Сиера - Синята дама

След две минути, благословил вече храната, инквизиторът взе думата:

— Както знаете, тази сутрин група индианци хумани, или „изрисуваните“, пристигна пред вратите на тази мисия. Те ни помолиха да им помогнем, като занесем Евангелието в тяхното село.

Отец Естебан леко се покашля.

— Трябва да решим какво да правим. Дали да останем заедно до завръщането ни в Санта Фе, или, братя, да започнем да изпращаме мисионери в други райони, като този на хуманите. И добави: — Разбира се, решението зависи от това дали имаме интерес да започнем да проповядваме вярата.

Духовниците се спогледаха. Предложението за разделяне на групата им ги изненада. И макар да знаеха, че рано или късно това ще се случи, не мислеха, че ще стане толкова скоро.

— И така? — подкани ги Естебан де Переа.

Отец Франсиско де Летрадо, надут свещеник от Талавера де ла Рейна, взе пръв думата. Извиси някак тържествено глас и започна апокалиптичната си реч. Според него всички тези „приказки на индианците“ били дело само на дявола, който искал да разпръсне проповедниците, пращайки ги из най-отдалечените райони, където няма почти никакви гаранции за успех и вероятността да се върнат живи е твърде малка. „Разделяй и владей“, ревеше той. Затова пък брат Бартоломе Ромеро, верният помощник на Естебан, или отец Хуан Рамирес, безобиден валенсиански монах, бяха по-благосклонни към хуманите и се надяваха на бързо покръстване в земите на „изрисуваните“. Те смятаха, че споменатата от Сакмо небесна светлина правела разказа му правдоподобен, защото така той заприличвал на другите разкази за появленията на Дева Мария, които често са съпътствани от странни небесни сияния.

Само малцина — като брат Роке де Фигередо, Агустин де Куеляр и Франсиско де ла Мадре де Диос — не благоволиха изобщо да си отворят устата и да изкажат мнение по въпроса. Те избраха по-изгодното въздържание: щяха да направят онова, което реши групата.

— И така, братя — взе отново думата инквизиторът, — щом има такова различие в мненията, по-добре да разпитаме заедно индианеца, който е видял дамата… Може би така ще разсеем съмненията си.

Шепот на всеобщо съгласие се разнесе по цялата маса.

— Отец Хуан де Салас ще ни превежда, нали, отче?

— Естествено — отвърна той и с готовност стана и отиде да повика Сакмо.

След няколко минути най-малкият син на Гран Валпи коленичи пред отец Естебан и целуна края на сутаната му.

— Отче… — промълви той.

Този жест възхити всички. Кой беше научил този дивак как да се държи?

— Това ли е свидетелят, който ни трябва? — гръмна един глас в дъното на столовата.

Индианецът сведе глава, сякаш да разсее съмнението, изразено от този властен глас. Отец Естебан се изправи на почетното място на масата, огледа го внимателно и започна разпита на висок глас, та всички да го чуват:

— Как се казваш?

— Сакмо. „Мъжът от зелената ливада“ — преведе отец Салас.

— Откъде идваш?

— От Гран Кивира, район с широки проходи, разположен на по-малко от половин луна път оттук.

— Знаеш ли защо те повикахме?

— Мисля, че да — промълви по-меко той.

— Казаха ни, че в твоето село си видял някаква непозната жена и тя ви наредила да ни потърсите. Вярно ли е това?

Сакмо погледна инквизитора, сякаш очакваше разрешение, за да отговори. Старецът му го даде.

— Да, вярно е. Виждал съм я няколко пъти в подстъпа към един каньон, който се казва Каньонът на змията, и там тя ни говореше с топъл и благ глас.

— Така ли? И откога?

— Отпреди много луни. От дете слушах разказите на воините, които са я видели.

— На какъв език ти говореше?

— На таноан, отче. Но ако трябва да кажа как, не мога. И за миг не отваря уста. Все затворена я държи, но аз и другите от племето я чувахме и разбирахме много добре.

— Как ти се явява?

— Все по един и същ начин, отче: като падне нощта, над каньона проблясват странни светкавици. И тогава чуваме нещо във въздуха, нещо като шум от гърмяща змия или като водовъртежите в реката, и виждаме светла пътека, която се спуска от небето… После настъпва тишина.

— Светла пътека ли?

— Сякаш пътеката проправя път в тъмнината. И по нея слиза тази жена, но тя не е шаман, нито Майка на царевицата… Никой не знае името й.

— И как изглежда?

— Млада и красива, отче. Кожата й е бяла, все едно не е видяла слънце.

— Носи ли нещо?

— Да… В дясната ръка държи понякога кръст, но не като дървените, които отците ви носят на врата си, а по-хубав, гладък и целият черен. Друг път носи амулет, висящ на врата й. Не е от тюркоаз, нито от кост или от дърво. С цвета на лунните лъчи е.