Марк Сенклер - Конспирация Да Винчи

— Това е чудесно! Но чакай да видим, Сет, имаш ли идея в коя библиотека трябва да търсиш?

— Да, Юго, имам дори повече от идея.

Париж, 20 август

Напуснах семейното жилище в Латинския квартал към 8,30 часа и тръгвайки по кея на Сена, пристигнах в Мазаринската библиотека няколко минути преди началото на работното време. Двете крила на Инститю дьо Франс 19 19 Седалище на Френската академия — Бел.прев. се разгръщаха като две каменни ръце, готови да посрещнат минувачите, разхождащи се по „Пон де з-Ар“. Бароковият му купол със златни украшения напомня за архитектурния стил на Вечния град, който вероятно е вдъхновил неговите строители. Вмъкнах се през парадния вход и пресякох двора диагонално. Щом стигнах до залата с каталозите, се приближих до добродушния библиотекар, който не ме позна.

— Извинете, господине. Вероятно ще сметнете молбата ми за необичайна, но търся книга, на която знам само котата; заглавието, името на автора и сигнатурата съм загубил.

— Не вярвам това да е особен проблем — отговори той с неповторимия си южняшки акцент. — Напишете котата на това листче.

Той зачатка по клавиатурата на компютъра си, вдигна глава към мен и след миг ми заяви:

— Във всеки случай това не е книга, включена в компютъризирания каталог на библиотеката.

Той вдигна вътрешния телефон за връзка с хранилището.

— Ало, Жерар, може ли да качиш кота Ipr-Rmh? He, нямам нито заглавието, нито автора… Става, нали?

Постави слушалката на мястото й и ми каза:

— Всичко е наред. Седнете в голямата зала на ъгловата маса близо до прозорците, които гледат към Сена. Ще ви доставят книгата веднага след изписването й.

Голямата читалня изглеждаше пуста с изключение на бронзовите статуи, разместени между подпорните колони. Стоически изчаках половин час, като постепенно се потапях в тържествената атмосфера на мястото. Бях развълнуван от мисълта, че след малко ще държа в ръцете си книга, която съдържаше не само някаква обикновена тайна, но и изключителни пророчества за съдбата на човечеството. Станах и се заразхождах из залата, за да притъпя нетърпението си. Гледайки към Сена, погледът ми попадна на градинката „Вер Галан“, разположена на носа на остров Сите по течението на реката. Именно тук през 1314 г. Филип Хубави е заповядал да бъде изгорен жив Жак дьо Моле — последният велик майстор на Ордена на тамплиерите. Миг преди да получа достъп до книгата, която, надявах се, ще ми разкрие естеството на Граала, с удоволствие се отдадох на размишление около забележителната история на рицарите на Храма. Дали наистина, както твърдят Дан Браун и много други, те са изиграли роля при опазването на Граала и пренасянето му на Запад? Във всеки случай изпитвах възхищение от това, че всяко кътче на моя роден град е наситено с история. Седнах отново на мястото си и се опитах да запазя търпение. Миг по-късно библиотекар, облечен в сива престилка, със съвършено безличен вид остави пред мен едно томче, подвързано с марокенова кожа. Корицата беше украсена с герб, представляващ сноп пръчки, увенчан с кардиналска шапка — знак, че книгата е принадлежала лично на кардинал Мазарини. На гърба бяха вдълбани позлатените инициали GV, съответстващи очевидно на името на автора Джорджо Вазари, но без никакво друго пояснение, с изключение на залепения на кожата етикет, на който се четяха буквите „Ipr-Rmh“. Поех книгата с двете си ръце, отгърнах корицата и погледнах първата страница. Заглавие нямаше, но ръкописният текст на италиански език споменаваше името Леонардо още на третия ред. Книгата наброяваше около сто и петдесет страници, а последната завършваше с бележка от писаря, уточняваща, че текстът е писан под диктовката на господаря му — Джорджо Вазари.

Разположих се удобно на стола и се захванах с дейност, която щеше да бележи най-вълнуващите часове, прекарани в четене, през целия ми живот.

Вазари, разбира се, е бил прекалено млад, за да има възможност да общува лично с Леонардо. Но е могъл да получи откровенията на Салай, сърдечния приятел на Леонардо и един от неговите наследници. Знае се, че Леонардо да Винчи е оставил основната част от ръкописите си в наследство на ученика си Франческо Мелци, у когото Вазари е могъл да ги види около 1570 г. Но приживе Леонардо е давал други писания на различни други хора. Не е установено с положителност дали ръкописът, собственост на Салай, е „доброволен“ дар от Леонардо, или е придобит по друг начин от Салай, чиято съмнителна репутация е добре известна.