Жакмар — Сенекал - Престъплението в къщата на Грюн

— Може и да е така. Но не трябва да го забравяме.

— Виждам друго обяснение или поне зачатък на обяснение.

— Слушам ви, Холц.

Инспекторът подбра грижливо думите си.

— Може би всичките тези неща, тези неразгадаеми книги са били застраховани за солидна сума.

— Разбирам, разбирам, Холц. Повярвайте, и на мен ми мина това през ум, приятелството ми с Вотан Грюн не засенчва задълженията ми.

— Е, и?

— Грюн не се нуждае от парите на застраховката. Той тъне в злато. Работите му процъфтяват, както никога досега.

— Той ли твърди това?

— Не, аз. Прегледах банковата му сметка. От друга страна, Вотан Грюн е интелигентен човек, Холц.

— Какво искате да кажете?

— Просто това: ако сам се е ограбил, щеше да има взлом.

Холц подсвирна.

— Разбирам.

— Което ще рече, че никак не сме напреднали в разследването — заключи Дюлак с гримаса.

Заключението от аутопсията пристигна на другата сутрин върху бюрото на шефа на полицията. Ефектът беше поразяващ. Дюлак каза само една дума на намиращия се при него Холц: „Убийство.“

— По дяволите! — изруга Холц.

И малко по-късно, след като се съвзе:

— Удушена ли е била? Ударена? Отровена?

— Удавена. Но все пак това е убийство. Защото по шията още личат следите от пръстите, които са държали главата й под водата. Тези следи не са съвсем отчетливи, за да се забележат с просто око, но няма никакво съмнение.

— Мръсници! — възкликна Холц. — Такова красиво момиче! И само на двадесет и пет години.

— И някой възрастен господин да беше, деянието пак нямаше да бъде красиво, Холц — постанови Дюлак и добави: — Млад сте — като забрави, че самият той нямаше още четиридесет години.

— Определят ли часа на смъртта?

— Познавате ги: предпазливост и благоразумие. Казват: сигурно между полунощ и два часа сутринта, но вероятно между дванайсет и половина и един и половина.

— Това е този тип — заяви Холц. — Този Дьони Грюн. Няма никакво съмнение. Винаги ми е бил противен с позите си на интелектуалец. И малката беше нещастна с него, това е всеизвестно.

— Холц, опомнете се. Разбирам, че красотата на госпожица Паские ви е развълнувала, и не ви се сърдя за това. Но да слушате гласа на някаква глупава, позволявам си да го кажа, ревност, на всичкото отгоре посмъртна, е съвсем друго нещо.

— Простете, шефе.

— Прощавам ви на драго сърце, още повече че разбирам гнева ви. Сигурно като мен искате час по-скоро да хвърлите пълна светлина върху това престъпление. В такъв случай следвайте ме. Отиваме на посещение в къщата на Грюн.

Когато наближиха площад Бениямин-Цикс, един младеж внезапно излезе от къщата и понечи да се отдалечи по алеята.

— Щяхме да го малкуснем — рече много възбудено Дюлак. После, пред стреснатия вид на своя спътник, попита: — Какво казах?

Като сдържаше желанието си да се изсмее, Холц му го повтори.

— Та — с максимално достойнство продължи Дюлак — щяхме за малко да го изпуснем.

После извика младежа, който се канеше да завие зад ъгъла на къщата.

— Господин Шефер!

Младежът спря и с изненадан вид се обърна към тях. Той беше извънредно красив и жизнерадостен, със сивосини очи, светлоруси коси и обезоръжаваща усмивка.

— Аз съм главният инспектор Дюлак, а това е инспектор Холц. Може ли да ви кажем две думи?

— Във връзка с Диана ли?

Изразяваше се със силен елзаски акцент, който му, придаваше допълнителна привлекателност.

— Да. Бихте ли влезли за момент в къщата?

— Стига да искате. Нямах нищо определено предвид и не бързам.

— Отлично.

Следван от двамата мъже, Дюлак заобиколи къщата отляво и влезе в магазина. Поздравиха мимоходом Флоранс, продавачката, и се озоваха на първия етаж.

Отвори им Едвиж. Младата жена, с ръст над средния и на не повече от двайсет и пет години, показваше всички белези на зрялата и тържествуваща красота. Беше ясно изразен немски тип със светли очи, дълги руси коси, разпуснати по гърба, и млечнобял блясък на кожата. Дълбоко в себе си Дюлак изпита благодарност към нея, че не афишира никакъв ненавременен траур. И наистина, Едвиж, която избягваше черния цвят, както и прекалено крещящите тонове, тактично беше облякла сива вълнена рокля, чиято скромност подчертаваше царствената й осанка. Но лицето изглеждаше тъжно: смъртта на Диана беше разпростряла сянка върху радостта на тази жена.

— Жак! — изненада се Едвиж, като видя младежа.

— Срещнах тези господа долу — обясни Жак Шефер с усмивка. — Терез още ли е тук?