Жакмар — Сенекал - Престъплението в къщата на Грюн

— Естествено — прокънтя гръмовният глас на Вотан. — Вече сте забелязали, приятелю, до каква степен Терез иска да бъде свободна и независима. Не можеш да си я представиш с мъж на врата. Но това си е тяхна работа. Да се занимаем с нашата.

Той отново взимаше положението в ръце. Дюлак сметна за необходимо да изяви малко и собствения си авторитет.

— Искам да се видя и със сина ви — каза той с тон, малко по-официален от досегашния, Грюн беше твърде прозорлив, за да не го долови.

— Ще се видите и с него, господин главен инспектор — надуто отвърна той. — От оповестяването на мъчителната вест Дьони не е напускал стаята си. Ще се качите при него след малко, когато свършите с първия етаж.

Няколко секунди двамата се измерваха с поглед. Дюлак пръв сведе своя.

— Накратко, разпределението на времето ми в четвъртък — отрони Вотан в заключение. — За последен път видях Диана жива, мисля, че ви казах, към осемнадесет часа. С Едвиж бяхме в хола и гледахме телевизия. Диана позвъни, Терез й отвори, тя дойде да поседи няколко минути с нас.

— Както обикновено ли изглеждаше? — заинтересува се инспекторът.

— Напълно — отвърна Грюн, — тоест изглеждаше изтощена.

— Толкова много ли се изморяваше?

— Според мен нищо не може да замени ортодоксалната професия, искам да кажа, когато работиш през деня и почиваш през нощта. Наистина самият аз си лягам късно. Но сутрин спя. Със сутрешните и вечерните прожекции Диана се изморяваше много в киното. При тези условия би било разумно да поспива сутрин. Но тя не искаше и да чуе, предпочиташе да се разхожда, да обикаля магазините или да посещава приятелки. Освен това тя, разбира се, се грижеше и за дома си. Много пъти съм й предлагал да смени работата си. С моите връзки щеше да ми е лесно да й намеря нещо интересно; дори по едно време й предложих да продава в магазина. Но за да запази своята независимост, тя отказа и тогава наех Флоранс.

— От колко време познаваше сина ви?

— От четири години. Но двамата живеят в тази къща от три години.

— Къде живееше преди това?

— В студентска квартира в града.

— Но апартаментът на втория етаж беше празен?

— Да, обаче Диана и Дьони бяха единодушни: гордостта им, казваха ми те, не им позволявала да ми дължат каквото и да било! Глупаци! За да не ми дължат нищо, Дьони цяла година живя на издръжка на своята приятелка. Тя вече работеше в „Лорелай“ и осигуряваше прехраната.

— Не беше ли същото и напоследък?

— Ни най-малко. За успеха си в университета Дьони получи студентска стипендия, която, прибавена към заплатата на Диана, им позволи най-после да ми плащат наем за апартамента на втория етаж. На драго сърце бих ги приютил и безплатно, но, повтарям ви, те не бяха съгласни.

— И така, когато видяхте снаха си този четвъртък в осемнадесет часа вечерта, тя ви се стори изморена. Но освен това?

— Нищо повече.

— Поне малко неспокойна? — настоя инспекторът.

— Нито неспокойна, нито тъжна, нито раздразнена. Абсолютно обикновена, казвам ви.

— Добре. След няколко минути си е тръгнала. А вие какво правихте после?

— Терез четеше в стаята си. Към деветнадесет часа тя слезе в ателието с Едвиж и двете приготвиха всичко за вечерната сбирка: столове, напитки, леки закуски, както правим от десет години, откак тези срещи съществуват. Към двадесет часа те се качиха и вечеряхме.

— Къде се намираха Диана и Дьони по същото време?

— У тях, предполагам. Рядко вечеряме заедно.

— Извинете ме, че ви задавам този въпрос, Вотан — каза меко инспекторът, — но, изглежда, не поддържате съвсем сърдечни отношения с младата двойка?

— Не е точно така — отговори шефът на клана Грюн, хвърляйки към полицая леко укоризнен поглед. — Всъщност аз ценях хубостта и интелигентността на Диана и, разбира се, съм горд с университетските успехи на Дьони. Но начинът им на живот, идеите им, темите им за разговор, всичко в тях ме дразнеше и натъжаваше. Да кажем, че имаше известно несходство в настроенията. И нищо повече.

— Кръжецът започваше към двадесет и тридесет, ако не се лъжа? — продължи Дюлак, въздържайки се от всякакъв коментар за чутото.

— Да, така е. Към двадесет и тридесет нашите гости започнаха да пристигат.

— Бих искал да имам техния списък — каза инспекторът с жест към Холц, който измъкна стенографски бележник и молив.

— Ето списъка — рече Грюн, като побутна небрежно един лист към полицая.

Инспекторът прехапа устната си, като потискаше раздразнението, което вече го обземаше.