Жакмар — Сенекал - Престъплението в къщата на Грюн

— Искате да кажете, че в конкретния случай мъжът ви и пет пари не е давал за чистото изкуство, също както и дъщеря му — за ангажираното?

— Не е точно така. Разбира се, всеки от тях беше искрен в убежденията си. Но искреността свършва, щом започват да се правят драми. В този момент се намесва играта.

— Не знаех, че си толкова добър психолог — процеди Вотан.

Младата жена леко обърна глава и отвърна през рамо:

— Прощавай, скъпи. Но признай, че не греша.

— Да допуснем, да допуснем — промърмори Грюн, привидно намусен, но всъщност очарован от жена си.

— Какво стана след спречкването? — попита Дюлак, възползвайки се от това отклонение, за да поеме отново юздите на разговора.

— Терез се качи да види Диана.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Така ми каза после Терез.

— Колко беше часът, когато разгневената Терез напусна гостите, за да се качи на втория етаж?

— Малко след началото на сбирката, тоест не по-късно от двадесет и един часа.

— Можела е да се качи в стаята си. Защо й е трябвало да отиде да види Диана.

— За да излее яда си, предполагам.

— Двете толкова добре ли се разбираха?

— О! Възхитително добре — рече Едвиж и сякаш вложи в отговора си сянка от завист или обида.

— А вие, госпожо?

— Моля?

— Обичахте ли Диана Паские?

Секунда мълчание, сетне младата жена каза студено:

— Длъжна ли съм да отговоря на този въпрос?

— За предпочитане е.

— Е, добре… уважавах я.

— Разбирам. Но обичахте ли я, госпожо?

— Казах ви, че я уважавах, господине. Трябва да се задоволите с това.

И тя измери с царствен поглед инспектора, който не посмя да настоява повече.

— Колко време отсъствува Терез?

— Около час. Малко след като тя се върна, приключихме сбирката.

— За какво говорихте в нейно отсъствие?

— Главно за алхимия. Някои от младите ни гости поискаха от моя съпруг да им покаже листове злато, които се използват за позлата на подвързиите. Вотан извади няколко от касата си, за да им се полюбуват. Оттам, естествено, разговорът свърна към философския камък и превръщането на оловото в злато. Вотан разлисти за приятелите ни някои много стари книги, където се говори за отколешната мечта на човека: да произвежда злато от олово. Разбира се, накрая разговорът се отклони към езотеризма. Точно в този момент Терез се върна: каквато си е отявлена материалистка, тя започна да оборва баща си по този въпрос. Тъй като се страхувах да не се скарат отново, дадох знак за тръгване.

— Към двадесет и два и тридесет?

— Да. Вотан и приятелите му се оттеглиха, някои го придружиха до механата. Ние с Терез останахме да подредим и затворим.

— В този момент листовете злато още ли бяха в ателието?

— Да, Вотан беше забравил да ги прибере в касата.

— Това не ви ли обезпокои?

— Никак. Впрочем, преди да излезем, аз собственоръчно затворих вратата между ателието и магазина, като превъртях два пъти ключа. Тази врата изглежда толкова солидна, че дори да имахме някакви опасения, тя би ги прогонила. Но в случая нямахме опасения.

— Нищо не е откраднато от магазина и въпросната врата не е била насилена. А само тя води към ателието. Според вас, госпожо, откъде са се вмъкнали крадците?

— Очевидно през прозорците, поне така мисля, господин главен инспектор.

— Точно това исках да чуя от вас. В какво състояние оставихте прозорците на излизане?

— Както всеки четвъртък, проверих дали капаците са залостени, но оставих отворени стъклата.

— Въпреки студа?

— Да, защото въздухът вонеше на цигари, а мъжът ми не понася тази миризма. Нашата млада продавачка е свикнала, когато идва сутрин, да затваря прозорците. И когато мъжът ми към обяд влезе в ателието си, стаята вече се е затоплила.

— Трябва ли да разбирам, че госпожица Флоранс притежава ключ от ателието?

— Да, така е. Тя има връзка с ключове — от решетките на магазина, от ателието и от касата.

— Значи имате пълно доверие в нея.

— Естествено, че как иначе! Флоранс е дъщеря на приятеля ни Вецел.

— О, не знаех това — рече изненадано инспекторът. — Продължавайте, госпожо — добави той след малко.

— Минаваше десет и половина…

— Двадесет и два и тридесет?

— Да, когато тръгнах за механата…

— Сама?

— Да, сама. Терез искаше да се преоблече, да вземе някакъв пуловер, що ли, във всеки случай имаше работа в стаята си.

— Мислите ли, че е могла отново да се качи при Диана?

— Възможно е, но не ми е казала. Попитайте я.

— Така и ще направим — каза кратко инспекторът. — Направо в механата ли отидохте?