Жакмар — Сенекал - Престъплението в къщата на Грюн

— Нищо не може да ни върне Диана — рече горчиво Терез и инспекторът почувствува истинска тъга у девойката.

— Казаха ми, че двете сте се разбирали много добре?

Терез не отговори веднага и Дюлак си даде сметка, че сигурно присъствието на баща й и на младия Шефер я притеснява.

— Искате ли да говорим насаме? — попита меко инспекторът, без да обръща внимание на трепването на Вотан.

— О, да, господине — каза тя с въздишка на облекчение. — Бих предпочела.

— Но, Терез!… — намеси се обидено Грюн.

— Моля те, татко, наистина ще ми е по-лесно.

— Холц — рече тогава инспекторът. — Бъдете добър да ме чакате в кабинета в компанията на господин Грюн и господин Шефер. Няма да се бавя.

Леко изненадан, Холц кимна и напусна стаята, последван от двамата мъже. Дюлак се настани на леглото на мястото, освободено от Жак. Изпитваше само симпатия към Терез. Струваше му се, че резките, понякога безочливи маниери на девойката прикриват една богата и чувствителна, дълбоко честна натура и в крайна сметка изграждат едно много по-искрено поведение в сравнение с пируетите на другите.

— Е? — каза той мило.

Терез поразмисли секунда, запали цигара и тогава внезапно избухна:

— Те не можеха да я понасят! Всички! Всички! Само аз й бях приятелка.

— Но как така, госпожице — рече полицаят леко шокиран, като внимаваше да не притесни с нищо девойката; струваше му се, че тя е готова да излее сърцето си.

— О, стига с това „госпожице“, моля ви. Всички ме наричат Терез, наричайте ме и вие така.

— Както искате, Терез.

— Естествено, думите ми ви се струват преувеличени. Може и да не са я мразили, ако толкова настоявате, но… Виждате ли, аз я разбирах.

— Виждам много добре.

— Тя беше на двадесет и пет, аз съм на двадесет и три, а това неизбежно създава връзка.

— Но и мащехата ви е на двадесет и пет — отбеляза Дюлак.

— Именно.

Тя беше вложила в думата такава сила и такъв подтекст, че инспекторът наостри уши.

— Искате да кажете, че…

— Искам да кажа, че на двадесет и пет Едвиж се държи като матрона. О, не й е лесно, разбира се. Виждате ли, тя е жената, на Вотан Грюн! А в Страсбург това значи нещо. Ако не беше тази роля, рангът, който трябва да защищава, нищо нямаше да ни пречи да я приемаме като равна, като истинска приятелка.

— Но тя се противопоставя, така ли?

— Да. За да не слезе от своя пиедестал, тя съзнателно е убила младото момиче в себе си. Не забелязвате ли? Тя е мъртва.

— Много сте строга!

— Мъртва. Диана… Диана беше животът! И затова Едвиж й завиждаше! Защото Диана беше свободна! Тя и на мен завижда по същата причина.

— Да допуснем…, но защо ми разказвате всичко това?

— Защото двуличието им ме възмущава. О, наистина, Дьони ще изпита мъка, голяма мъка и много трудно ще се съвземе. Диана му беше като майка. Майка , разбирате ли? Дьони не е самостоятелен. И никога не е бил. Има мозък, това да. Интелектуалец. Но не може да се грижи за себе си. Беше само на шест години, когато майка ни умря, предполагам, че това го извинява отчасти. Диана искаше да има до себе си мъж, не дете. Да се стегне, дявол го взел. Та той има с какво да ощастливи една жена! И за какво са тази брадичка, тези очила, тези прегърбени плещи? Две години е по-малък от мен, а ще му дадат поне пет години повече.

Беше абсолютно вярно, но Терез продължаваше и сякаш нищо не можеше да я спре:

— Точно затова Диана искаше да се оженят. Тогава ролите им щяха да бъдат напълно определени. Но! Дьони харесваше двусмислеността на положението. Страхуваше се, че след като официално се ожени за Диана, ще очакват от него да поеме задълженията на съпруг. Докато животът, който от четири години водеше с Диана, го привличаше повече. Всъщност тя беше мъжът в тяхната двойка. Разбира се, по отношение на финансите студентската стипендия на Дьони играеше решаваща роля в равновесието на бюджета. Но все пак Диана излизаше всеки ден, за да отиде на работа, Диана в края на всеки месец получаваше заплата.

— Терез — вметна инспекторът, — мислех, че сте за еманципацията на жените?

— Еманципацията на жените не означава, че те трябва да се трепят, за да изхранват своя хубостник! А има и нещо друго…

— Друго?

— Да… малко е неудобно. В известен смисъл Дьони не изпълняваше онова, което би трябвало да очакваш от един мъж през деня. Но ако вярвам в признанията на Диана, положението било същото и през нощта.

— Искате да кажете, че брат ви е импотентен? — учуди се инспекторът.

— В никакъв случай. Но… Как да се изразя прилично? В известни моменти Диана би желала той да бъде по-малко деликатен, по-малко почтителен. И в тези случаи брат ми се държал повече като дете, отколкото като възрастен. Въпреки всичко Диана го обичаше безкрайно и знам, че срещаше взаимност. Често хоках брат си и с нетърпение чаках деня, когато най-после щеше да свърши следването си, защото си мислех, че тогава ще настъпи някаква промяна у него. Да, чаках, надявах се. И ето! Ето какво стана. Всичко е свършено за Диана.