Карл Сейгън - Контакт

Той посочи към контактния бинар и Ели забеляза, че ръката му хвърли две сенки, едната анти-жълта, другата анти-червена, като в — първата аналогия, която й хрумна — като в дискотека.

— Но ние, ние не можем да слезем — продължи Еда. — Ние сме в затворен вагон. Нас са ни изпратили към терминала, към края на линията.

Дръмлин би нарекъл подобни разсъждения фантазьорство. Доколкото знаеше, това беше първият път, в който Еда се бе поддал на подобно изкушение.

От Петимата Ели беше единственият професионален астроном, макар специалността й да не бе в оптичния спектър. Чувстваше се задължена да събере колкото може повече данни, както в тунелите, така и в четириизмерното пространство-време, в което периодично се появяваха. Предполагаемата черна дупка, от която всеки път излизаха, винаги се оказваше в орбита около някоя звездна или многозвездна система. Винаги дупките бяха чифт и винаги се намираха в сходна орбита — едната, от която бяха изстреляни и другата, в която пропадаха. Нямаше две системи, които да са много сходни. Никоя не приличаше на Слънчевата. Всички имаха интересни астрономични характеристики. На никоя от тях не се виждаше нещо, приличащо на артефакт — втори додекаедър или някакъв мащабен инженерен проект за преобразуване на цял един свят в нещо подобно на онова, което Ши нарече „устройство“.

Този път се появиха в близост до звезда, която видимо променяше яркостта си. Усети го по прогресията в честотата на кадъра. Може би беше някоя от звездите RR на съзвездието Лира. След нея се озоваха край петорна система. После до бледо мъждукащо кафяво джудже. Някои бяха в открито пространство, други — обвити в небулозност, обкръжени от бляскави молекулярни облаци.

Ели си спомни за предупреждението: „Ще ви се приспадне от сметката за Рая“. Нищо не й се приспадаше. Въпреки старанието да запази професионално хладнокръвие, сърцето й потръпваше при това изобилие от слънца. Надяваше се, че всяко от тях е дом за някого. Или поне, че ще стане след време.

Но след четвъртия скок я обзе тревога. Субективно, ако се съдеше по ръчния й часовник, беше минал едва час, откакто бяха „напуснали“ Хокайдо. Ако това продължеше прекалено дълго, липсата на провизии и тоалетни удобства щеше да се усети. Може би човешката физиология си имаше някои особености, които не можеха да се забележат и при най-внимателно гледане на телевизия от много напреднала цивилизация.

А ако извънземните бяха толкова интелигентни, защо ги прекарваха през такъв брой малки скокове? Добре, скокът от Земята предполагаше елементарно оборудване, защото само първобитни работят от едната страна на тунела. Но след Вега? Защо просто не прескочеха направо до крайната спирка на додекаедъра?

Всеки път, когато се изтъркулваше от поредния тунел, Ели тръпнеше в очакване. Какви ли чудеса й бяха запазили занапред? Чувстваше се на моменти като във вселенски увеселителен парк и това я накара да си представи Хадън, как наднича от небесата през телескопа си към Хокайдо в мига, в който Машината стартира.

Но колкото и величествени гледки да им предлагаха авторите на Посланието и колкото и да й допадаше даскалската педантичност, с която обясняваше на останалите един или друг аспект на звездната еволюция, след известно време я обзе разочарование. Помъчи се да проследи чувството си. Докопа се: извънземните просто се хвалеха. Стори й се невероятно. Издаваше слабост на характера.

Докато се гмуркаха в поредния тунел, този път още по-широк и по криволичещ, Луначарски попита Еда защо според него спирките на метрото са разположени на толкова необещаващи системи.

— Защо не са край някоя единична звезда, млада звезда в добро здраве, без пръстени?

— Защото — отвърна Еда, — разбира се, това е само предположение… защото всички такива системи са населени…

— А те не искат туристите да плашат местните — откликна Сухавати.

Еда се усмихна.

— Или обратното.

— Но това имаше предвид, нали? Съществува някаква етика на ненамеса в работата на примитивните планети. Знаят, че от време на време някой дивак може да използва метрото.

— И те са твърде сигурни за първобитните — продължи мисълта Ели. — Ала не могат да бъдат абсолютно сигурни. В края на краищата, първобитните са си първобитни. Затова ги пускат да се возят само по линии, водещи до пущинака. Строителите на метрото сигурно са доста предпазливо племе. Но защо все пак ни изпратиха мотриса, а не експрес?