Карл Сейгън - Контакт

Беше плаж. Вълни облизваха пясъка. По синьото небе лениво се носеха няколко купести облака. Недалече се виждаше редица палми, пръснати безразборно малко зад водната линия. В небето грееше слънце. Едно слънце. Жълто. Точно като нашето, помисли си Ели. Във въздуха се носеше лек аромат: карамфил, сякаш, и кимион. Приличаше на плаж в Занзибар.

Значи бяха пропътували 30 000 светлинни години, за да се поразтъпчат по плажа. Можеше да бъде и по-лошо, прецени тя. Лекият бриз се завихри и пред нея изникна пясъчно стълбче. Дали това беше изкусна симулация на Земята, реконструирана по данни от някоя рутинна разузнавателна експедиция, посетила я преди милиони години? Или петимата бяха предприели цялото това епично пътешествие, само за да им изнесат урок по дескриптивна астрономия и след това безцеремонно да ги хвърлят в някое приятно кътче на Земята?

Когато се обърна, забеляза, че додекаедърът бе изчезнал. Бяха оставили свръхпроводниковия свръхкомпютър с цялата му представителна библиотека и част от инструментите си на борда. Това я притесни само за миг. Бяха пристигнали живи и здрави, след едно пътешествие, за което си струваше да пишат у дома. Виджи премести погледа си от листото, което Ели с толкова упоритост бе успяла да донесе тук, към палмовата горичка, и се разсмя.

— Носим въглища в Нюкясъл — изкоментира Деви.

Но нейното листо бе различно. Може би тук видовете им бяха други. Или пък местната симулация бе изфабрикувана от нехаен занаятчия. Погледна към морето. Не можа да устои на представата за първото колонизиране на земната суша, преди 400 милиона години. Където и да се намираха — на брега на Индийския океан или в центъра на галактиката — те, петимата, бяха извършили нещо несравнимо. Наистина пътеводителят и направленията бяха извън ръцете им. Но бяха пресекли океана от междузвездно пространство и със сигурност бяха поставили началото на нова ера в човешката история. Изпита гордост.

Ши свали обувките си и нави до колене крачолите на плътно прилепналия, покрит с отличителни знаци пилотски костюм, който правителствата бяха настояли да носят. После нехайно закрачи през лекия прибой. Деви се скри зад едно палмово дърво и се появи облечена в сари, преметнала пилотския комбинезон върху ръката си. Това напомни на Ели един филм с Дороти Ламур. Еда измъкна кой знае откъде платнената си островърха шапка, неговата търговска марка навсякъде по света. Ели ги засне на къси, подскачащи кадри. Когато се върнеха вкъщи, щеше да изглежда точно като домашен видеофилм. Закрачи с Ши и Виджи през прибоя. Водата беше почти топла. Беше приятен следобед и съдейки по всичко, промяната им идваше добре след зимата в Хокайдо, която бяха оставили само преди малко повече от час.

— Всеки си е донесъл нещо символично — каза Виджи. — С изключение на мен.

— Какво имаш предвид?

— Ами ето, Сухавати и Еда са си взели национални костюми. Ши тук си носи оризово зърно. — Действително Ши държеше пластмасова торбичка с оризово зърно между палеца и показалеца си. — Ти си имаш палмов лист — продължи Виджи. — А аз, аз не донесох никакви символи, никакви земни сувенири. Аз съм единственият материалист в групата, всичко, което нося, е в главата ми.

Ели бе окачила медальона си на врата, под пилотския костюм. Сега разхлаби яката и издърпа верижката. Виджи го забеляза и тя му даде да прочете надписа.

— Мисля, че е Плутарх — реши той след малко. — Това са смелите думи на спартанците. Но не забравяй, че римляните са спечелили битката.

От предупредителния му тон се разбираше, че според него подаръкът трябва да е от дер Хеер. Неодобрението му към Кен, подкрепено от събитията, я стопли, както и неприкритата му загриженост. Тя го хвана под ръка.

— Бих убил някого за една цигара — промълви Виджи добродушно и стисна дланта й под мишницата си.

Петимата седяха край малко езерце, образувано от прилива. Разбиващите се в пясъка вълни създаваха мек бял шум, който й напомняше за годините, прекарани в „Аргус“, когато се вслушваше в статичния шум на космоса. Слънцето отдавна бе преминало зенита, далече над океана. Един рак пълзеше странично по пясъка и очите му оглеждаха накриво стъпалата им. С раци, кокосови орехи и малкото провизии по джобовете им, можеха да оцелеят безметежно доста време. Нямаше други стъпки по пясъка, освен техните.

— Смятаме, че те са свършили повечето работа. — Виджи обясняваше неговото и на Еда мнение за преживяното от петимата. — Ролята на проекта е била в това, да направим много малък нагъвач във време-пространството, за да имат на какво да нанижат тунела си. При цялата тази многоизмерна геометрия трябва да е доста трудно да се намери малък нагъвач във време-пространството. А още по-трудно е да му се напъха мундщук.