Карл Сейгън - Контакт

— Какво искаш да кажеш? Че са променили геометрията на пространството?

— Да. Казваме, че пространството не е просто свързано топологично. То е като — знам, че Абонема няма да хареса тази аналогия, — то е като двуизмерна плоскост, „хитрата“ повърхност, свързана чрез някакъв лабиринт или тръбопровод с друга двуизмерна повърхност, „тъпата“ повърхност. Единственият начин да стигнеш от хитрата повърхност до тъпата повърхност в разумно време е през тръбите. Сега представете си, че хората на хитрата повърхност насочат една тръба с втъкнат в нея мундщук. Те ще създадат тунел между двете повърхности, стига тъпите да им съдействат, като направят малък нагъвач, за да има към какво да се прикрепи мундщукът.

— Значи хитрите изпращат радиопослание и казват на тъпите да направят нагъвач. Но ако наистина са двуизмерни същества, как могат да направят нагъвач на собствената си повърхност?

— Като струпат огромно количество маса на едно място — отвърна Виджи предпазливо.

— Но ние не направихме това.

— Знам. Знам. Но бензелите по някакъв начин го направиха.

— Разбирате ли — намеси се кротко Еда. — Ако тунелите са черни дупки, това води до истински противоречия. Съществува един вътрешен тунел в точното решение на Кер на полевите уравнения на Айнщайн. Но той е нестабилен. Най-малкото сътресение ще го разкъса и ще го превърне във физическа сингулярност, през която не може да премине нищо. Опитах се да си представя някаква свръхразвита цивилизация, която е в състояние да контролира вътрешната структура на колабираща звезда, за да поддържа стабилна вътрешността на тунела. Много е трудно. Цивилизацията би трябвало да наблюдава и стабилизира тунела вечно. А с нещо голямо като додекаедъра, пропадащ през него, това става още по-трудно.

— Дори ако Абонема открие как да се държи тунела отворен, остават още много други проблеми — каза Виджи. — Твърде много. Черните дупки събират проблеми по-бързо, отколкото събират материя. Имаме приливни сили. Гравитационното поле на черната дупка трябваше да ни разкъса. Трябваше да се разтеглим като хората в картините на Ел Греко или като в скулптурите на онзи италианец…? — той се обърна към Ели да попълни празното място.

— Джакомети — предположи тя. — Бил е швейцарец.

— Да, като Джакомети. Но има и други проблеми. От гледна точка на Земята трябва да мине безкрайно много време, докато преминем през черна дупка и никога, ама никога, няма да се върнем на Земята. Може би точно това е станало. Вероятно никога няма да се върнем у дома. После, близо до сингулярността би трябвало да е същински радиоактивен ад. Това е квантово-механична нестабилност…

— И накрая — продължи Еда, — един тунел от тип Кер води до гротескни нарушения на причинността. При скромна промяна на траекторията вътре в тунела, човек може да се появи от другия му край толкова рано в историята на вселената, колкото си иска — примерно една пикосекунда след големия взрив. Една такава вселена би била твърде безредна.

— Вижте, приятели — каза Ели. — Не съм специалист по общата теория на относителността. Но все пак не видяхме ли черни дупки? Не пропадахме ли през тях? Нима един грам наблюдение не струва колкото тон теория?

— Знам, знам — отрони с мъка Виджи. — Трябва да е нещо друго. Нашето разбиране на физиката не може да е толкова изостанало. Нали?

Последният си въпрос адресира, малко умолително, към Еда, който отвърна само:

— Естествено възникнала черна дупка не може да бъде тунел. В техния център има непроходими сингулярности.

С подръчен секстант и с ръчните си часовници определиха ъгъла на движение на залязващото слънце. Беше 360 градуса за двадесет и четири часа, земен стандарт. Преди слънцето да залезе съвсем, разглобиха видеокамерата на Ели и използваха лещите, за да запалят огън. Тя задържа листото край себе си, за да не би някой по невнимание да го хвърли в огъня през нощта. Ши се оказа експерт в паленето на огън. Накара ги да застанат срещу вятъра и след това поддържаше огъня да тлее.

Постепенно звездите изгряха. Всички бяха тук, познатите съзвездия от Земята. Ели пожела да будува първа и да поддържа огъня, докато другите поспят. Искаше да види изгрева на Лира. След няколко часа изгря. Нощта беше изключително ясна и Вега блесна, ярка и искряща. От явното придвижване на съзвездията по небосклона, от съзвездията на южното полукълбо, които можеше да различи и от Голямата мечка, лежаща близо до северния хоризонт, тя заключи, че се намират в тропически ширини. Ако всичко това бе симулация, помисли си, преди да заспи, бяха си отворили доста работа.