Карл Сейгън - Контакт

Движението на черната дупка около Вега предизвикваше ясно различим с просто око вихър сред съседните й пръстени. Додекаедърът сигурно също така бе предизвикал вълнение, макар и с далеч по-скромни размери. Замисли се дали тези вълни, разсейвания и кондензации нямаше да имат дълготрайни последици, променяйки модела на последващото образуване на планетите. Ако е така, то самото съществуване на някоя планета милиарди години по-късно щеше да се дължи на черната дупка и на Машината… а следователно на Посланието, а следователно и на проекта „Аргус“. Даваше си сметка, че свръхперсонализира. Нали ако не бе живяла тя, някой друг радиоастроном щеше да получи Посланието, по-рано или по-късно. Машината щеше да се задейства в друг момент и додекът щеше да се появи тук в някое друго време. Но все пак някоя бъдеща тукашна планета щеше да дължи съществуването си на нея. После, за симетрия, Ели изтри в ума си съществуването на друг свят, предопределен да се оформи, ако тя не бе живяла. Беше леко обременяващо това чувство, че с невинните си действия носиш отговорност за съдбата на непознати светове.

Опита се да направи панорамен кадър, започващ вътре от додекаедъра, после навън към крепежите, свързващи прозрачните петоъгълни панели и зад тях, към зева сред реещите се пръстени, в който те, заедно с черната дупка, се носеха в орбита. Проследи широката тъмна ивица, фланкирана от два синкави пръстена. Пред тях изникваше нещо странно, някаква прегъвка в прилежащия вътрешен пръстен.

— Киаому — промълви тя и му подаде дългофокусния обектив, — погледни ето там. Кажи ми какво виждаш.

— Къде?

Ели отново му го посочи. След миг той го забеляза. Разбра го по лекото му, но ясно доловимо поемане на въздух.

— Друга черна дупка — каза той. — Много по-голяма.

Отново пропадаха. Този път тунелът беше по-просторен и времето им течеше по-приятно.

— И това ли беше? — Ели се усети, че вика към Деви. — Значи довеждат ни до Вега, за да се изфукат с черните си дупки. Показват ни радиотелескопите си от хиляди километри разстояние. Прекарваме тук десетина минути, напъхват ни в друга черна дупка и ни отпращат назад към Земята. И за това ли похарчихме два трилиона долара?

— Може би ние не влизаме в сметката — намеси се Луначарски. — Може би истинската цел беше те да се напъхат на Земята.

Тя си представи нощта и данайците, подравящи земята под вратите на Троя.

Еда, с протегнати напред пръсти на двете си ръце, се опита да ги успокои.

— Изчакайте да видим — каза той. — Това е друг тунел. Защо смятате, че непременно води към Земята?

— Не пътувахме ли всъщност към Вега? — попита Деви.

— Експерименталният метод. Нека да видим къде ще изхвърчим следващия път.

В този тунел стърженето по стената беше по-рядко и отдръпването по-плавно. Еда и Виджи обсъждаха някаква пространствено-времева диаграма, нарисувана в координатите на Крускал-Шекерес. Ели нямаше представа за какво говорят. Етапът на забавяне, частта от прехода, в която се изкачваше нагоре, отново бе смущаващ.

Този път светлината в края на тунела се оказа оранжева. Появиха се със значителна скорост в системата на контактен бинар, две докосващи се слънца. Външните слоеве на грохнал стар червен гигант се изливаха във фотосферата на енергично жълто джудже на средна възраст, приблизителна с размерите на Слънцето. Зоната на контакт между двете слънца беше брилянтна. Тя се огледа да зърне пръстени с отломки, или радиообсерватории, но не видя такива. Това все още нищо не означава, прецени Ели. В тези системи може да има достатъчно планети и аз така и да не разбера с жалкото си обективче. Проектира двойното слънце на листа хартия и му направи снимка с обектива за къс фокус.

Поради липсата на пръстени, светлината в тази система бе по-слабо разсеяна, отколкото на Вега. С широкоъгълния обектив тя успя, след известно търсене, да различи съзвездие, което в достатъчна степен наподобяваше на Голямата мечка. Но й беше трудно да разпознае останалите съзвездия. Тъй като ярките звезди в Голямата мечка се намираха на няколкостотин светлинни години от Земята, тя прецени, че не са изминали повече от няколкостотин светлинни години.

Сподели това с Еда и го попита какво мисли.

— Какво мисля ли? Мисля, че е метро.

— Метро?

Спомни си усещането, че пропада — в дълбините на ада, както й се стори в първия миг, — веднага щом Машината се задейства.

— Метро. Подземна железница. Това тук са станциите. Спирките. Вега, тази система, други. Пътници слизат и се качват на спирките. Тук се сменят влакове.