Карл Сейгън - Контакт

Празни мисли, прецени Ели. Физиката на черните дупки не беше нейната област. Все едно, не можеше да проумее какво общо можеше да има всичко това с черните дупки, които или са извечни — създадени при възникването на вселената — или възникнали в по-късна епоха при колапса на някоя звезда, с по-голяма маса от тази на Слънцето. След което гравитацията става толкова силна, че — с изключение на квантовите ефекти — дори светлината не може да се измъкне, въпреки че гравитационното поле, разбира се, остава. Оттам „черна“. Оттам „дупка“. Но те не бяха предизвикали звезден колапс и тя не можеше да проумее как биха могли да прихванат извечна черна дупка. Тъй или иначе, никой не знаеше къде точно се крие най-близката извечна черна дупка. Само бяха построили Машината и бяха завъртели бензелите.

Хвърли поглед към Еда, който размишляваше над миниатюрния си компютър. С костите си долавяше почти толкова добре, колкото чуваше, рев в долните звукови регистри всеки път, когато додекът одраскваше стената, затова извиси глас, за да я чуе.

— Разбираш ли какво става?

— Ни най-малко — отвърна й Еда високо. — Почти успях да докажа, че това не може да се случи. Нали знаеш координатите Бойер-Линдквист?

— Не, съжалявам.

— Ще ти ги обясня по-късно.

Зарадва се, че според него изобщо щеше да има „по-късно“.

Ели усети забавянето на скоростта преди да я види, сякаш бяха стигнали дъното на пързалка за скейтборд, бяха преминали критичния наклон и сега бавно се издигаха. Точно преди да се усети снижаването на скоростта тунелът се трансформира в последователни издутини и извивки. Не се забелязваше доловима промяна нито в цвета, нито в интензивността на обгръщащата ги светлина. Вдигна камерата, превключи на дългофокусен обектив и погледна колкото можеше пред себе си. Виждаше само през следващата отсечка на криволичещата пътека. Увеличена от обектива, тъканта по стената изглеждаше заплетена, хаотична и само за миг, сякаш бледо искряща.

Додекаедърът забави скорост, сякаш пълзеше. Краят на тунела не се виждаше. Зачуди се дали изобщо ще стигнат там, накъдето се бяха отправили. Може би конструкторите бяха сбъркали в изчисленията си. Може би Машината бе построена несъвършено, с някои незначителни неточности. Може би нещо, което в Хокайдо бе изглеждало незначително технологично несъвършенство, бе довело мисията им до провал тук, в… каквото и да беше това. Или, помисли си тя, загледана в облака от фини частици, който ги следваше и от време на време ги изпреварваше, се бяха удряли в стените малко по-често и бяха загубили предвидената инерция. Сега пространството между додека и стените изглеждаше много тясно. Може би ще останат втъкнати в тази невъзможно-невъзможна територия и ще креят, докато кислородът се свърши. Дали веганците си бяха създали всички тези трудности, забравяйки, че трябва да дишаме? Не бяха ли забелязали онези крещящи нацисти?

Виджи и Еда междувременно бяха потънали в тайнствата на гравитационната физика — усуквачи, ренормализатори на призрачни тласкатели, времеподобни убийствени вектори, неабелианов мащабен инвариант, геодезично рефокусиране, единадесет-мерно поведение на свръхгравитацията по Калужа-Клайн и, разбира се, собствената и уникална теория на Еда за свръхунификацията. Човек от пръв поглед можеше да долови, че още не са се докопали до обяснението. Ели предположи, че след някой и друг час двамата физици ще напреднат в решаването на задачата. Свръхунификацията обхващаше буквално всички нива и аспекти на известната на Земята физика. Трудно беше да се повярва, че този… тунел няма да се окаже едно досега нереализирано решение на полевите уравнения на Еда.

Виджи ги попита:

— Някой от вас да вижда гола сингулярност?

— Нямам представа как изглежда тя — отвърна Деви.

— Извинявай. Може да не е точно гола. Да сте усетили някакво преобръщане на причинността, нещо странно… просто налудничаво… може би в начина на мисленето ви, от рода на разбъркани яйца, които се превръщат обратно в белтък и жълтък…?

Деви изгледа Виджи през присвитите си клепачи.

— Всичко е наред — намеси се Ели. Виджи е малко превъзбуден, добави тя на себе си. — Това са съвсем уместни въпроси при черните дупки. Само звучат налудничаво.

— Не — отвърна Деви бавно. — Ако изключим самия въпрос. — Но после лицето й просветна. — Всъщност пътуването беше разкошно.

Всички се съгласиха. Виджи изглеждаше въодушевен.

— Много силен вариант на космическа цензура — изтърси той. — Сингулярностите остават невидими дори в центъра на черната дупка.