Карл Сейгън - Контакт

Имаше нещо като церемония. Произнесоха се слова. Поднесоха храна и напитки. Хората се прегръщаха. Някои плачеха тихо. Скептиците бяха малко. Долавяше се, че ако изобщо нещо се случи при Активирането, откликът щеше да бъде гръмотевичен. Стаена радост бе изписана на лицата на мнозина от изпращачите.

Ели успя да се свърже със санаториума, за да каже довиждане на майка си. Произнасяше думите в слушалката в Хокайдо, а в Уисконсин се генерираше същият звук. Но отговор не последва. Сестрата й обясни, че майка й възстановява някои двигателни функции на поразената от удара страна. Скоро щяла да може да произнася по няколко думи. След обаждането Ели се почувства почти обнадеждена.

Японските техници си бяха сложили на главите хачимаки, памучни ленти, с които традиционно се превързват челата преди умствено, физическо или духовно усилие, особено преди битка. Върху лентите беше отпечатана проекция на земния глобус. Никоя нация нямаше доминираща позиция.

Липсваха помпозни изявления на държавни глави. Слава Богу, доколкото можеше да прецени, никой не размахваше байраци. Държавни глави изпратиха кратки изявления на видеокасети. Според Ели, обръщението на президента беше много хубаво:

„Това не е реч, нито думи за сбогом. Просто «до скоро». Всеки от вас предприема това пътуване от името на един милиард човешки души. Вие представлявате всички хора на планетата Земя. Ако бъдете прехвърлени на някакво друго място, гледайте заради всички нас — не само като учени, а всичко, което можете да научите. Вие представлявате целия човешки вид, неговото минало, настояще, бъдеще. Каквото и да се случи, мястото ви в историята е сигурно. Вие сте герои на нашата планета. Говорете от името на всички нас. Бъдете мъдри. И… се върнете.“

Няколко часа по-късно, за пръв път, те влязоха в Машината — един по един, през малък люк. Вътре светнаха съвсем приглушени светлини. Дори след като Машината бе окончателно сглобена и преминала през всички предписани изпитания, имаше опасения да не би Петимата да влязат преждевременно. Част от персонала на проекта се бояха, че само като седнат в креслата, Машината ще се задейства, въпреки че бензелите са неподвижни. Но ето ги, вече седяха, а сега засега не ставаше нищо необичайно. За пръв път тя се облегна, малко предпазливо, в меката пластмасова тапицерия. Искаше й се да е кретон. Кретоновата тапицерия щеше да стои чудесно на тези кресла. Но дори това щеше да бъде форма на национално изтъкване. Пластмасата изглеждаше по-модерно, по-научно, по-сериозно.

Знаейки навика на Виджи да пуши безразборно, бяха решили на борда на Машината да не се внасят никакви цигари. Луначарски бе изредил порой ругатни на десет езика. Сега той влезе след останалите, довършвайки последната си цигара „Лъки Страйк“. Изхриптя съвсем леко, преди да седне до нея. В описанието, извлечено от Посланието, липсваха предпазни колани, затова и в Машината нямаше такива. Част от персонала твърдеше, че е пълна глупост да не се поставят.

Машината отива за някъде, мислеше си тя. Беше средство за пренасяне, вход към някъде другаде… или някога, в друго време. Товарен влак, който трака и вие в нощта. Ако се качиш на него, ще те откара далеч от малкото провинциално градче на твоето ученическо детство, към големите кристални градове. Беше откритие, изход, край на самотата. Всяко логистично забавяне в конструирането, всеки спор над вярното тълкуване на някой нищожен елемент в инструкциите я беше хвърлял в отчаяние. Не търсеше слава… не преди всичко, не кой знае колко чакаше свободата.

Беше маниакално пристрастена към чудесата. Представяше си, че е дивак от планинско племе, изправил се с увиснала челюст пред истинската Порта на Ищар в древния Вавилон; че е Дороти, която вижда за пръв път сводовете на Изумрудения град Оз; че е хлапе от мрачния Бруклин, прокраднало се в Коридора на нациите на Световния панаир от 1939 година, и Трилонът и Перисферата я мамят в далечината. Беше Покахонтас, плаваща нагоре през устието на Темза, и Лондон се разгръща пред нея от хоризонт до хоризонт.

Сърцето й пееше от възторг. Предстоеше й да открие, сигурна бе в това, какво още е възможно, какво може да е постигнато от други същества, велики същества, които, най-вероятно, вече са пътували между сред звездите, още когато нейните далечни предци са подскачали от клон на клон сред сумрачния слънчев зрак под балдахина на девствения лес.

Дръмлин, както и мнозина други, които бе познавала през всичките тези години, я бе наричал непоправима романтичка. И тя отново се улови, че се чуди защо толкова много хора смятат романтиката за досаден недостатък. Собственият й романтизъм бе движещата сила в живота й и извор на толкова радости. Защитница и изповядваща култ към романтиката, сега Ели тръгваше, за да се срещне с Вълшебника.