Карл Сейгън - Контакт

По радиото до слуха им стигна рапортът за предстартовата обстановка. Не се забелязваха явни неизправности, доколкото такива можеха да се засекат от контролната апаратура, инсталирана извън Машината. Очакваха изпразването на пространството между трите бензела. Необичайно ефективна система изпомпваше въздуха и създаваше най-високата степен на вакуум, постиган някога на Земята. Ели провери грижливо дали миниатюрната видеокамера е добре закрепена и погали палмовия лист. От външната страна на додекаедъра грейнаха ярки прожектори. Две от сферичните раковини вече се въртяха до критичната, според Посланието, точка. В очите на външните наблюдатели те вече представляваха шеметен вихър. Третият бензел щеше да стартира след минута. Около тях се натрупваше огромен електрически заряд. Когато и трите сферични обвивки наберяха определена скорост, всяка в своята взаимно перпендикулярна ос на въртене, тогава Машината щеше да се активира. Поне така твърдеше Посланието.

По лицето на Ши, така й се стори, бе изписана сурова решителност. Луначарски беше отпуснат и спокоен. Очите на Сухавати бяха широко отворени. Еда излъчваше само напрегнато внимание. Деви улови погледа й и се усмихна.

Жалко, че си нямаше дете. Това бе последната й мисъл в мига, в който стените замигаха и станаха прозрачни, и сякаш Земята под тях се разтвори, за да ги погълне.

Пропадаха. Петоъгълните панели на додекаедъра бяха станали прозрачни. Също така покривът и подът. Над себе си и долу можеше да различи органосиликатната мрежа, а втъкнатите ербиеви щифтове сякаш се движеха. И трите бензела бяха изчезнали. Додекаедърът се гмурна и потъна в дълъг, тъмен тунел, широк точно толкова, че да допусне преминаването му. Ускорението беше някъде около едно g. Поради това Ели, озовала се с лице по посока на движението, бе притисната назад в облегалката на креслото, докато Деви, срещу нея, леко се наклони напред. Може би наистина трябваше да поставят предпазни колани.

Трудно беше да не си помисли човек, че са се гмурнали в самата земна кора, забити в сърцевината й от разтопено желязо. Или може би се бяха запътили право към… Опита се да си представи невероятното пътешествие на ладия по водите на река Стикс.

Стените на тунела бяха покрити с тъкан, по която можеше донякъде да съди за скоростта. Шарките представляваха разноцветна смесица от форми с омекотени краища, смътни и неопределени. Стените не бяха забележителни толкова с вида си, колкото с предназначението си. Дори на няколкостотин километра под земната повърхност стените щяха да греят в нажежено червено. Нямаше и намек за подобно нещо. Никакви малки дяволчета, които да указват пътя им. Никакви рафтове с бурканчета конфитюр не се забелязваха наоколо.

От време на време някой преден ръб на додекаедъра обърсваше стената и от нея се отделяха късчета неизвестна материя. Самият додек изглеждаше незасегнат. Скоро след тях се образува внушителен облак от фини частици. Всеки път, когато додекаедърът докоснеше стената, тя усещаше леко полюшване, сякаш нещо меко се отдръпваше, за да отслаби сблъсъка. Бледата жълтеникава светлина беше дифузна, еднообразна. От време на време тунелът леко се закривяваше и додекът послушно следваше кривината. Нищо не се носеше срещу тях, доколкото можеше да прецени. При тези скорости, дори сблъсъкът с едно врабче щеше да предизвика унищожителна експлозия. Ами ако това се окажеше безкрайно пропадане в безкраен кладенец? В стомаха си усещаше непрестанна физическа тревога. Въпреки това никакви мрачни мисли не можеха да я обземат.

Черна дупка, помисли си. Черна дупка. Аз пропадам през събитийния хоризонт на черна дупка към ужасната сингулярност. А може би това не е черна дупка и аз пътувам към гола сингулярност. Точно така я наричаха физиците, гола сингулярност. Близо до една сингулярност причинността може да се наруши, следствията да изпреварят причините, времето да потече назад и човек не може да оцелее, камо ли да си спомни преживяното. При въртяща се черна дупка, изрови тя от паметта си ученото преди години, не съществува точкова, а пръстеновидна сингулярност или нещо по-сложно за избягване. Черните дупки са гадни. Гравитационните приливни сили са толкова мощни, че ще те разтеглят в дълга тънка нишчица, ако си толкова невнимателен, че да паднеш в нея. Освен това ще те сплескат. За щастие такова нещо не се забелязваше. През сивкавите прозрачни повърхности, каквито сега представляваха таванът и подът, пред очите й кипеше трескава дейност. Органосиликатната матрица някъде се наслояваше, другаде се разгръщаше. Вградените ербиеви щифтове се въртяха и поклащаха. Всичко вътре в додека — включително тя самата и спътниците й — изглеждаше съвсем нормално. Е, може би бяха малко възбудени. Но все още не бяха се превърнали в дълги тънки нишчици.