Марко Семов: За Япония — като за Япония

Самолетът се усука около този висок и малко надменен японски глезльо, сякаш нарочно — добре да го разгледаме. Отвсякъде беше същото. Синя и студена непристъпност, дълбоки бръчки, като да беше много страдал този връх, много живял и много патил.

Да си призная, за географията на Япония не бях чел май нищичко от последния си изпит преди 25 години в качеството си на първокурсник в Свищовския икономически институт — при онзи професор по география, който ни беше наплашил и превърнал в истински зайци. Преди тръгването за Япония пък съвсем не ми беше останало време справочник да разтворя, енциклопедия да прелистя, пътепис да прочета.

Поради това сега се цъклех пред своето невежество и тук, на японска земя. Не ми е за първи път. Къде ли не ме е излагало, та тука ще ми прости, но както късметът, тъй и невежеството — те си вървят с човека и, каквото и да правиш, без тях, както без паспорта си, не можеш да мръднеш…

Може да съм невежа, ама не чак толкова, колкото може би ме възприе онова китайче. Гледам тая синя скала, сурнала се под окото ми, ала българското око знае да гледа едновременно и зад гърба си. Това от турско време, че и отподир е останало като една най-силна черта на българското зрение. Никой се не пошавва от мястото си, никой се не струпва да гледа тая внезапна планина. Самолетът, като всеки самолет малко преди кацането си, е всякакъв — един се опитва да си доспи, друг грижливо оглежда колана, трети се е хванал за дръжките и е втренчил напред очи. Към синята пасъчна планина интерес — нулев.

Значи толкова си заслужава интереса, казвам, кой знае каква проста камениста купчина е тая, сигурно такива ги има из тази велика Япония с хиляди, а аз съм вторачил око и не го отлепвам. Малко подкиселен от това свое заключение, даже малко попрезрял се, че съм се самопрекарал, вече се смея на себе си и на ганьовското си любопитство, ала намирам сили да кажа: абе, майната ви пък, какво като на вас не ви е интересно. Мене тая планина си ми хареса и ще си я гледам, вие си дремете, връзвайте се с коланите, каквото си щете правете, разните му там скапани американци, тайландци и не знам какви си още…

И дори съм готов цял пасаж от ненаписана уводна статия да произнеса за своето ново социалистическо самочувствие, ала виждам как оня пясъчен и наперен камък вече изостава назад, замъглява се. Уж ми се иска да му тегля една, дето ме е подиграл чак дотолкова, но тегля една на себе си, че не съм погледнал, откъде лети самолетът, откъде минава и усещам как окото ми се извива, да има как да изкривя с поглед ламарината на крилото, да го отместя, та още малко да погледам. Хвана ме този връх, привлече ме и, докато се не изгуби и последната част на дебелия му дънер, не изместих поглед. Гледах назад, макар че вече нищо нямаше за гледане, освен изпотеното крило на самолета, който взе да прави плавни накланяния ту насам, ту нататък, докато се нагласи в нужната за кацане посока.

Защото японските острови какво са? Докато долепи колесник, докато обърне наопаки перките, докато поръмжи и се помята настръхнал насам-нататък самолетът, за да се укроти, носът му стигнал пак вода. Машината се забоде остро надолу, плисна се вода под крилото й, подир туй се разля посивял бетон, изтропаха колесниците и самолетът повлече широкия си жабешки корем под командата на японските въздушни власти. Хълбокът му опря в ония дълги и ненаситни хоботи, които пият хора и куфари. Не се минаха и пет минути, хоботът насмука и мене, под краката ми тропна ламарина, наоколо замириса на чисто. Миришеше на Япония…

Всеки различно се среща с една държава. Благодаря на случая, че ме остави няколко часа — единствените май, докато престоях тука, с бол време, толкова време и в България отдавна не съм имал, та да погледам Япония отблизо, без аз да бързам и без тя особено да бърза… Дълъг коридор, подир него — втори, върви тълпата — ямайци, негри, бели, жълти, мелези, мулати — със своите малки черни куфарчета, като че ли кой знае какво носят вътре. Всеки ми се порепчил с такова куфарче. Аз като нямам такова, да не съм второ или трето качество човек? В нашия ЦУМ, ако искате да знаете, ги продават по петнайсет лева парчето, но аз не съм си купил и няма да си купя. Съвременният живот достатъчно ме е облякъл с купешки дрехи — конфекция, че сега и едно нищо и никакво куфарче да ми рендосва отсам и оттатък душата, та хептен всички ние, издули сега този кожен ръкав, да си заприличаме.

Те носят куфарчета, аз нося найлоновия плик, голям, с надпис на български език. Светът е пълен с черни куфарчета, аз пък си вървя из него с найлонов плик… Това е опит, както ще се види и по-късно, да се преборя с моето смачкано, малко тепнато отсам-оттатък самочувствие, което още тук, при първия въпрос, който естествено ми идва наум, се стресва и подплашва така, че чувствувам ударите на сърцето си измежду тропота на толкова крака около мене. Въпросът е елементарен и естествен. Българин съм и добре познавам някои български работи. Като служебна акуратност например. Ами ако от София не са съобщили за пристигането ми, ако от посолството са забравили да изпратят човек на летището, ами и ако кореспондентът на БТА не дойде, усещате ли какво може да стане в един такъв момент с моето самочувствие, докато коридорите ме поглъщат и водят към широка осветена зала, където вече се въртят два големи барабана и изхвърлят нашите куфари? Хвърлям трепетно око. Ако има някой да ме чака, той ще е тука — дипломатите лесно стигат до багажните отделения на аерогарите. Погледът ми бърза да опипа този дълъг приземен етаж, все още нищо не виждам от японската му подредба, защото трескаво търся българи. Не само българи, но и друга посрещачи няма и аз неспокойно, не казвам друга, по-истинска дума, заставам до големия, въртящ се диск. Чужда страна, за която са ти наговорили най-различни, възможно най-велики работи. Страна, на която не знаеш езика, а единственият друг език, който се говори тук — английският, както вече казахме, си го учил преди двайсетина години за двайсетина дни. И ако нещо е останало от него, то е вече така дълбоко заспало в мозъка ти, затрупано от цитати, от вестникарски клишета, от семейни скандали, от други грижи и ядове, че за изваждане от тия дълбоки скринове и дума не може да става. На всичко отгоре чувството за самота, за една безнадеждна самота, която засяда у тебе в тоя далечен, във всеки смисъл на думата, свят, те кара кротко и невидимо за другите да подскачаш в кожата си. Нямам и никакви дребни пари, за телефон пари нямам. Успокоявам се, че все пак моят късмет, колкото и да е препикан, когато съм се родил, колкото и да е гневен на моите собствени попръжни, все пак няма дотам да ме докара, че да хартиша бледен и посърнал, сам-саменичък на това страшно със световната си слава, не знам още кое точно токийско летище…