Марко Семов: За Япония — като за Япония

С подобни книги — сравнения, нашият народ навярно искаше да получи и един такъв отговор, като види къде са и как са другите, да погледне с техните очи себе си… Но не толкова и не само себе си, колкото Системата и управлението, които стояха над него. В тази книга може би той видя един опит да се осмее нашата държавна подредба, видя истини, които едно на друго съвпадаха с неговите си истини за това, каква е държавата му. Той се убеди, че е прав в мълчаливия си гняв срещу едно или друго, но че се е оставил за едно или друго да бъде прилъган и излъган. Това българинът не само него обича, но и не го прощава.

Ала точно това видя и Системата… Когато става дума за самозащита, тя има съвършени сетива, и време още ще ни трябва до край да ги открием и проумеем…

От написаното за Япония нашият народ не получи комплекс за малоценност. Даже напротив. Докато сумти и се почесва зад ухото, той изучава силата си. И знае, че тая му сила, поне когато става дума за майсторлък, за изобретения, за ползуване на сиво вещество, не е по-малко, отколкото у много други народи. И че, ако не беше в български условия, а в японски, той не би бил нито крачка по-назад. Точно за това и не изпитваше озлобление или пък комплекси от прочетеното, а само една жажда да познае и да научи повече за постигнатото отвъд. Това за радост е още живото българско чувство за знание и напредък, което нашите петилетки, доклади и пленуми, цялата икономическа и политическа система не можаха докрай да осакатят…

В очите на хилядите читатели, с които се срещнах, виждах и познатия български скептицизъм: това за което пишеш, не може да бъде. Но видях и много стръв да бъдем и ние там, където са другите… Ето, в тия очи и в тия въпроси, които ме затрупваха, ми даваха тогава, дават ми още повече сега надежди, че този освободен ум може, макар и с голямо историческо закъснение, да постави българина там където той иска да бъде…

Така че тази книга не създаде у читателите чувство за малоценност, за което неведнъж бях обвиняван от официалните власти. Усещане за малоценност получи Системата… Защото тя се видя разголена, разкрита, показана по своето долно, и не дотам чисто бельо…

Сега са ни нужни още много книги за Япония, за Америка, за цивилизованите страни. Защото дойде времето, когато познанието за това, къде е светът, къде сме ние, няма да е ерес, няма да се преследва от закона и да се арестува, вече няма да черни то системата, тя сама достатъчно добре свърши тази работа, а ще събуди закърнели интереси…

България не може скоро да достигне Япония. Но тя вече ще има възможности да я гони, а не да се разминава с нея…

Предлагам тази книга за преиздаване не толкова, за да отговоря на сърдечния интерес на читателите, колкото от убеждението, че ползата от сравнението с цивилизования свят сега може да бъде истинска. Че дойде времето тази книга да бъде дописана. От всеки, който иска час по-скоро да се изтръгне от изостаналостта, на която сме обречени. А като всеки се изтръгне, то значи че всички ние, цялата държава, ще се изтръгнем от там, където сме…

Онова, което е остаряло в тази книга, го изваждам от съдържанието й. Тук-там добавям по нещо ново. Но в основата си я запазвам в този вид, в който за първи път тя стигна до читателите.

На всички читатели, конто след първото издание на „За Япония като за Япония“, ме стопляха със подкрепа и човещина, поднасям моята най-дълбока благодарност.

Япония, та Япония! През последните двадесетина години, щом стане дума за нещо ново, за нещо изумително, което хем е направено от човешки ръце, хем трудно ти се побира в главата, все по-често чуваме да се казва „японска работа“. Така било едно време с Америка. Надигнали се младежите от нашия край в началото на века, кой както свари, с кораби, с тренове, през Франция, през Испания, през Германия — заминавали да търсят късмета си по новите земи. Дядо Мирчо Кольов, брат му Матьо Кольов, комшията Боньо Кольов, трябва още да има десетина души само от нашето село Видима. Карали там кой година, кой пет… Завърнали се отподир. Завръщането им не помня, но помня, като се съберяха вечер в дюкяна на баща ми, като заприказваха за туй, за онуй, все Америката им беше в устата. От тях най-напред съм чул, а отподир и от други, че на това, дето с нос не се стига и с ръка не се пипа, това, дето на българина му стърчи от калпака, нашенските овчари, орачи и горобийци му викаха „американска работа“…