Марко Семов: За Япония — като за Япония

И доскоро, като се кажеше „американска работа“, на света му пребеляваха устните. И Париж, този горд и надменен Париж, в центъра на световния си булевард „Шан-з-елизе“, и той удари коляно на тази „американска работа“ и отстъпи от тротоарите си, дето доскоро пред малките, интимни френски кръчмета и шантани полюляваха бедра скъпи проститутки — на американските дрогстори.

Стане ли дума за богатство, пак с Америка нашенецът обичаше да си мери късмета. „Туй да не ти е Америка?“ — викаше той.

Америка беше богатство, Америка беше сила, Америка беше мозък…

Сега до Америка се настани Япония. За нас — българите, мисля, славата на Япония дойде с прочутото японско „Експо“, когато много български писател, учен, журналист и търговец мина по прочутата „Гинза“, цъкна с език, без да смее като японците да цъкне плюнка през зъби — известен начин, по който нашенецът изразява стъписването си. Завърнаха се по българските земи тези пратеници на институции и учреждения, отишли толкова далеч само и само да видят новото чудо на света — японското… Едни не се и поемчиха да го обясняват това чудо, други цъкаха в недоумение и, потънали в цигарен дим, разправяха като как изглеждало то. Дамлата по Япония не отмина, както обикновено става — всяко чудо за три дни. Защото японското чудо продължава. Мине се не мине седмица, и току някоя и друга делегация попригласи куфара и хайде — Япония бабам. От нея ще се учим, от тази акълийска земя вода ще пием…

Япония не е богата като Америка. Японците живеят скромно, пестеливо и с много труд. Япония не е висока като Америка — тия силни земетръси, дето друсат малките островчета и си ги правят на хавра като не оставят керемида връз керемида, щом ги хванат бесовете — не търпят те високото и дългото да им стърчи отгоре и да кара шапката на нашенеца да пада, като гледа към горните етажи на високите сгради… Япония не е от тия държави, които обичат да се перчат. Че тогава — с право ще рече човек — какво толкова е полудял светът по тая Япония? Имала била острови и Фуцзияма, че гърците и англичаните нямат ли? Имала била „елки“ — страшна електронна техника. Като я имат японците тая техника в изобилие, ние нямаме ли я? Те ти го Ботевград е под носа ни — и часовник електронен вади, и сметачна машинка, и други електронносметачни чудеса…

Какво е тогава Япония, в какво се състои нейното прословуто чудо? Питах се, преди да стегна куфар нататък, питам се и сега, като се върнах и минаха няколко месеца време да поразмисля, да си почовъркам тефтера, да туря под черта и под въпрос туй-онуй, дето съм го записвал. Даже още там, на японска земя, като разговарях с наши, български дипломати, те хем ми обясняваха, хем ме разхождаха, ала като опреше работата да задам аз моя коронен въпрос: в какво се изразява чудото на Япония, и те — учени хора, видели, живели, огъваха рамене и отговорът пак ставаше един неясен и мъглив, както става като наближи в Япония де се появят тайфуните. И най-общо той звучеше така:

— Абе, как да ти кажа, тя е една… японска работа.

Ако трябва да си сложа ръка на сърцето и сега, когато вече пред очите ми не се мержелее ни силуетът на далечна Фуцзияма, ни лъскавото и изящното на ул. „Гинза“, и да кажа какво мисля по въпроса, то също ще е доста неясно и мъгливо. И моля за извинение хората, които с нашите принципи могат всичко да обяснят — позволих си да живея с мъчителни въпроси и отговори, които не се побират в познатите ни схеми. Водя се от мисълта, че признат грях е половин грях…

Защото Япония малко нещо, твърде малко си разгърна пред мене кимоното, колкото да видя нещичко голо, ама то беше толкова малко и толкова боядисано, че ме остави в едно много по-голо недоумение и в същото време в една лъжлива съблазън, че все пак погледът ми се е тръкнал о нещичко, което е автентично японско.

И тъй, някъде между истината и фантазията, аз кацнах в един слънчев и позлатен ноемврийски следобед на самото токийско летище. Любопитният и осведомен читател веднага ще каже: „Ама на кое?“ И аз още не зная на кое. Защото от Пекин излетяхме рано сутринта. Самолетът беше американски по произход и, доколкото чух, още по-точно, доколкото разбрах от пискливия английски език на китайската стюардеса, един от тези самолети, които американците бяха подарили на Китай „в знак на белег“, както казваше Петър Нанков от нашия край, че не само Съветите, но и американците могат да бъдат щедри.

Самолетът беше „Джамбо-Джет 474“ — една машина, като текезесарски навес широка. Страхът те подхваща под мишниците още като погледнеш тоя огромен ковчег, в който доброволно влизаш, че дори се и насилваш да се усмихваш на изпращачите си, преди отдире ти да се хлопне тежката метална врата, да й турят мандалото и с една закривена желязна кука да го залостят. Моторите на този самолет не реват, те съскат.