Марко Семов: За Япония — като за Япония

Стюардесите са китайски момичета. Хубави били наистина тия китайки — с бели, подравнени, цъфнали като пуканките на ситна нашенска царевица зъби, с очи бистри и свенливи, а за усмивката и приветливостта, за тях да не говорим. Самолетът посъска, посъска и отцепи нагоре. Седи сега и гледай. Какво да гледаш в такава една конгресна зала — отпред народ, встрани народ, отзад народ, само дето портрети, лозунги и делови президиум няма, ала има пък, както казах, хубави стюардеси.

Като се наседях на една седалка, станах и се преместих на друга. По едно време отдолу под нас се появи вода. Полетим малко над вода — дойде суша. Тъй близо четири часа я карахме — ту вода, ту суша, до Токио оставаше още един час. От време на време гледката биваше колкото красива, толкова и страшна. Красива, защото отдолу се виждаше синя вода, назъбена тук-таме от островите, над които прелитахме. Дългото, огромно крило на самолета взе по-често да настръхва и като се вдигнеше, струва ти се, че отърване вече няма. Ала крилото полека-лека се спускаше накъм водата, самолетът се изравняваше и машината пак засъскваше успокоена…

Това назъбеното отдолу беше Япония — десетки острови, пръснати из Тихия океан, събрали много народ — кротък и ситен, на малко свидлива земя. И оттук сякаш виждаш неговото мравешко щъкане, когато събира сламка по сламка своята зимнина. Не, за такова сравнение е още рано. То ще си дойде на мястото, но много по-късно. Сега сме, както пишат вестниците, в едно трепетно, раздрусано очакване — предстои ни среща с прочутата Япония, с тази велика техническа сила, която не слиза от устата на света, от приказките за самураите, за камикадзето. Думи далечни, непонятни и модерни, които те стъписват още оттук — в небето, а какво ли ще стане, когато отидеш долу, при тях — при самите внуци и правнуци на самураите, когато видиш синовете на камикадзе? Въпроси, от които няма как наистина да не настръхнеш…

Явно ще кацаме — китайското момиче за кой ли пореден път показва своята великолепна бяла огърлица през цепките на малките си устни, пуканките вътре ще се пръснат и ще се посипят отпреде ми и аз ще хукна да ги събирам под седалките. Друго момиче, с малко, кокетно кръстче, ми показва моето място. Точно него, не някое друго. А самолетът е пълен, само че и той, както цялата ни земя, е парцелиран. На осем парцела колкото са стюардесите в него. Всяка си има свой парцел и знае всичко каквото трябва за хората, настанени в него. Малкото китайче ме е запомнило и ми показва точно моя стол, на който трябва да се върна. Китайчето говори на английски, ала и той е един английски! Гледам го това момиче, слушам звуците, които излизат през пуканките, и си мисля, че английският език не е създаден за такава здрави, естествени зъби. Звуците, които чувам, са малко кресливи, остри, какъвто е остър резецът на здравия, естествен зъб. Виж, американец да ти говори на английски, с протезата си, с позлатени коронки, с пластмасови изобретения, набутани в устата му — като песен не, ами като химн звучи английският. Към този почти непонятен за мене език се добавят и моите скромни познания, добити преди години, за няколко седмици от една търпелива млада учителка в заседателната зала на редакцията. Тъй че, ако човек чуе какво ми говори китайката и какво й отговарям аз — и господ да е, доста трудно ще разбере какво искаме да си кажем. С известната в такива случаи помощ на ръцете, придружена с напъни да произнесем английска дума, се получи нещо като обяснение, което означаваше от моя страна, че ще погледам още малко островите оттук и после ще си ида — да се вържа на отреденото ми в парцела място. Китайката се съгласи и се усмихна. Колкото и да не ни е в националния нрав, усмихвам се и аз. И разбирам, че китайците, дето са китайци, и те могат да отстъпят пред странната недисциплинираност на европееца. Моята настоятелност да стоя на друго място, за което нямам билет, очевидно бе доста непонятна за това момиче, ала, мисля си, едва ли му е за първи път да си блъска главата и лошия английски с такива като мене, защото усмивката е пак налице и аз разбирам, че мога да остана. Ние, българите, много обичаме да казваме в такива случаи голяма работа, че съм щял да поседя на друг, празен стол. Нали не седя на два стола?

Благодаря ти, мило китайче. Не те зная колко годишно си било и къде си било по време на културната революция, не зная какво е твоето отношение към тигрите, особено към книжните, нито към експанзионистите от САЩ, не зная какво пише в досието ти, верни ли са били родителите ти на великите идеи на Мао или не. Аз моето си досие не зная, не зная и аз, като тебе, какво пише за прабаба ми и прадядо ми, та твоето ли? Ама с това, дето така мило ми се усмихна и ме остави да позяпам още през прозореца и да видя, каквото имаше за виждане — то не се забравя. Защото тъкмо ти се отдалечи и се скри зад пердето на вашата голяма и вечно затворена кабинка, току под крилото на самолета се появи връх на планина. Появи се доста внезапно. Както си беше отдолу синьо и жълто, както водата и земята — равни и снишени, се галеха и кикотеха, така внезапно, точно под прозорчето, до което бях седнал, изпънал се да стигне досами крилото, на пръсти сякаш стъпил, нагоре напираше връх. Странен връх. Като изкуствен ми се видя — японска изработка, толкова еднакво и равномерно се спускаше надолу към земята. Синята му скала изглеждаше като пясъчна могила, само че набраздена и бръчките и бяха дълбоки и застинали, след като пясъкът е бил изсипан. И поради това стъклени и студени…