Марко Семов: За Япония — като за Япония

Държа найлоновия плик в ръка, между краката си съм закрепил куфара, откъде да зная дали докато стоя такъв далдисан, някой няма да посегне с ръка и багажецът ми да олекне… Какво толкова ще им вярвам на японците, още повече, доста нещо съм прочел за тяхното притворство, за маската им, за това, че едно приказват, а друго мислят… Ето я най-после моята мила картонена кутийка, още по-оръфана, още по̀ са се впили в омекналия картон нашенските кълчища, иде по кривото на барабана към мен. Хващам я, както се хваща ръката на скъп човек и я слагам до куфара.

Повече май няма какво да чакам. С найлоновото пликче, напънало да се скъса, със здравия кълчищен канап, в едната ръка, с куфара в другата, тръгвам към изхода. Мярвам, че хората наоколо тикат багажа си на колички, уж нарочно не съм го направил досега и аз спирам до една количка и отпускам небрежно пакетите отгоре й. Щото на софийското летище или на гарата, да речем, де ще видиш количка?… Хамалин, бабам, да се попазариш малко, да ти поизвърти очи, да те лъхне на пот и на гроздова, че да запомниш кога си идвал в София. Сега като истински цивилизован човек минавам край митничаря. Усмивка, печатът също се усмихва в паспорта ми, поклон и пак усмивка.

И ето ме вън, под високия купол, с който това японско летище поема милиони хора всяка година и от цял свят. Дотук я докарахме как да е. Но сега иде ред на онова известно „надежда всяка оставете“ и аз пред този вход трябва да оставя последните останки от надеждата си, че някой ме чака. Никой не се затирва към мене, ничии очи не опипват пътниците, белким ме познаят по облеклото, по българската конфекционна мода, по нейните последни постижения… Нещо в мене увисва, опразва се. Държа с едната ръка количката, погледът ми търси, но това, което търси — няма го. Ясно е вече като бял ден, че никой не ме чака и никой няма да ме потърси.

Не е малко това, че имах в джоба си едно тефтерче, и в това тефтерче — телефона на един жив познат в Токио…

Ще кажете — хайде, стига вече гевезене. И ние сме българи, и ние сме хартисвали непосрещнати в чужбина. Като си пратен в командировка, все имаш потребен долар в джоба си, все можеш да наемеш едно такси, все можеш да му кажеш на какъвто и да е език: „Българско посолство“ — всеки шофьор ще те разбере за какво става дума. Мо̀ре, всичко е така, но само донякъде.

Защото първо — такситата в Япония са много скъпи и съвсем не са за джоб като моя, а летището, на което съм кацнал, е на седемдесет километра от Токио. Това е едно. Ала има и второ, и трето. Чел съм, чувал съм, а и сам се убедих, че в Япония на един таксиметров шофьор да му кажеш името на едно посолство — може нищо, ама абсолютно нищо да не му говори. И адрес да му подадеш, пак тая. Защото в Токио няма адреси. Не вярвате, нали? Повечето от японските улици нямат имена, повечето от къщите нямат номера. Това го бях чул някъде, ама и аз като вас, не повярвах. Все си мислех, че някой ме вкарва в колебание относно вездесъщността на японското чудо. Така че и от чисто финансови съображения, и от чисто японски други такива — номерът с таксито не ставаше.

Въртя се точно като обран поп на прочутото с лукса си токийско летище, името на което още не зная и още нямам нито време, нито настроение да науча. Стиснал съм, изглежда доста яко дръжката на количката, защото по едно време усетих, че ръката ме боли. Отпуснах я малко… Този номер с таксито, колкото и да не става, все пак е спасение. Ала защо да си хвърля всичките парици за едно такси, ей така изведнъж, преди да съм опитал другите възможности…

Мамка ти и бюрокрация! Мамка ти и безотговорност! Да те изоставят сам-саменичък на чуждо летище и да се чудиш сега кой път да хванеш…

Седях тъй, що седях, помня, че що се отнася до късмета си, напопържих го не само с общоизвестните народни умотворения, но и на доста наречия, които съм запомнил, като обикалях на лов по различните райони на България и изучавах демографията и необятността на българската национална псувня…

Псувах го пущинския му късмет, мачках го с обувка, разтривах го, задето се показва толкова постоянен. И се оглеждам. Около мен лъскаво, колкото щеш. Но на мене сега не ми е до лъскавото. Часът е три след пладне. Докога ще дремя тука и най-важното — какъв ще го хвана, като се надремя. Отворих тефтерчето, намерих телефона на кореспондента на БТА. Слава богу, събрал съм толкова акъл в София, намерил съм между две от стоте заседания, на които съм присъствувал последния месец, време да запиша няколко толкова важни сега цифрици.