Марко Семов - За Япония — като за Япония

Джани Родари беше написал едно много хубаво стихотворение за цифрите. Ако бях Джани Родари, сега щях да напиша не едно, ами десет. Цяла стихосбирка щях да им посветя… Какво страшно, какво голямо, какво почтено нещо могли да бъдат няколко цифри, турени зад името на един български кореспондент в една далечна, екзотична и пълна с японски чудеса, непроницаема Япония…

Дотука никакво чудо не съм видял. Ако това, че дремя на летището и никой не ме посреща, на някой може да му се види чудо, то не е японско, а чисто българско чудо. И не е никакво чудо, ами една доста позната работа, която може да ти се случи и на софийската гара, и в Куртово Конаре, и в Долни Главанак Хасковско…

Ала първите две чудеса ще се случат много скоро. Но преди още да реша какво е чудо и какво не, аз трябва да си опиля критерия, да го тръкна в гащите си, с брус да го мина, та да се подостри и лъсне. Критерият може да бъде само един и никакъв друг. Първо на първо, като как това, което предстои да ми се случи, може да стане в България? И второ, другите страни и народи, които съм обикалял, като ги сравня с онова, което Токио ще ми покаже и разкаже за себе си, как ще изглеждат?

Стоя така, както споменах, като обран поп, и гледам доста объркан и безпомощен… „Велика цивилизация — ми казваха приятели, — ще видиш, високо ниво…“ Щом съм в такава висока цивилизация, казвам си, няма да е трудно да се оправя. И тъй като съм много слушал и чел за прословутата японска любезност, решавам, че колко му е — ще направя опит за контакт с тази азиатска цивилизация — в лицето на ония две момичета в сини блузки и сини барети, които седят под надписа „Информация“… Надписът е на английски, а моят английски дотолкова стига…

Не зная как е изглеждал Бай Ганьо по гарите на Европа и хич не се смятам за Бай Ганьо. Нито себе си, нито своя жив съвременник. Ала все пак, мисля си, между Бай Ганьо и мене — строителя на социализма, българския журналист, колкото и да няма нищо общо, все пак има две неща, които са общи и ще останат завинаги общи. Бай Ганьо е българин, че даже и балкански… Аз също съм чист българин — и от Балкана, макар че не съм се писал Балкански. Второ — и той, и аз сме в чужбина и имам: багажец — много малко, ала имаме, и той, и аз се чудим как да го пазим този багажец — от ръка, която може да посегне към него…

Количката стои, на нея — куфарът, канапът, с който съм прищвъкнал голямата картонена кутия, виси между лъскавите и чисти ребърца на количката, поразръфаният и препълнен найлонов пакет завършва картината на моята свидна България, която сега представляваме на токийска земя.

Оставям количката до едно меко канапе, недалеч от входа, и с леки, внимателни движения, като наум си припомням думите, които трябва да изговоря на английски, отстъпвам към двете момичета на администрацията. Мислите ми в главата са доста български, ако трябва да бъда искрен. Пари казах, че имам, но парите ми са доста едри — по десет хиляди йени банкнотата, което се равнява на около осемдесет—сто лева. Пари имам, монети за телефон нямам. И като я гледам тая голяма пара, разбирам, че няма кой да ми я развали, за да позвъня. Представяте ли си, ако един чужденец се появи в ЦУМ, отиде при една продавачка, извади банкнота от сто лева и каже — развалете ми я, моля, за да имам две стотинки за телефон. Като какво мислите ще последва? Ако не си излезе набит, направо да хвърля шапката си и да пише в книгата за похвали… Ала тук е Япония, колко му е на някое от тези момичета, които както ги гледам — явно бездействуват, да ми извърти по един от трите телефона, които стоят пред тях, номера на кореспондента. Защото ако си в България, никой няма да ти развали сто лева, за две стотинки, ама един телефонен номер да ти изберат — това пък трудно вярвам някой да го откаже на чужденец. Воден от такава логика, заставам пред момичетата, правя едни мили очи, в които усмивката и любезността война водят коя по-напред да излезе, за да скрие, доколкото може, смущението ми — показвам им банкнотата от десет хиляди йени, и доколкото успявам да изясня на аглийски език проблема си, той изглежда горе-долу така: „Виждате, момичета, имам пари, не съм като някои дето нямат. И то едра пара имам, но нямам малки пари.“ (Не зная как е на английски дребни пари и да ме заколят, не мога да си спомня тази дума.) „Може ли да ми изберете ето този телефонен номер?“ И им подавам телефонния номер.

Момичетата сякаш ме имитират — и по тяхното лице се появява нещо като усмивка, леко смесена с необяснимо смущение. Вие пък от какво се смущавате — викам си, — сигурно не сте без дребна пара в джоба си, у вас сте си. Английския, като ви слушам, го пърпорите, като че английски колеж сте свършили в Кембридж, а не училище за секретарки…