Мария Семьонова - Вълкодав

Дали сега я знаеше поне още една жива душа? Или днес древната песен звучеше за последен път, защото Сивия пес вече нямаше да дочака да му се родят кутрета?

Подът се разтърсваше и се люлееше все по-силно. Мазният дим на започналия пожар, просмукал се през процепа на вратата дращеше гърлото. Душите на тези, за които е отмъстено, ще могат да се въплътят отново и да заживеят на земята.

Вълкодав се запита дали ще допее Песента…

Не я допя.

Към коленете му се притисна някаква живинка. Трепереща. Плачеща. Вълкодав с неохота отвори очи, погледна надолу и видя девойчето. Несретното голишарче го гледаше с ужас и надежда. Устните мълвяха нещо, по нежните детски страни се стичаха сълзи, в сините очи се четеше молба за спасение. От Човекоядеца, берящ душа до стената. От похотливите наемници, за които трябваше да стане утрешна плячка. И от замъка, които беше на път да се разпадне под нозете им…

В този миг откъм отворения прозорец-бойница прозвуча оглушително писукане. Вълкодав вдигна глава тъкмо навреме, за да види как в стаята, усърдно размахали криле, влетяха два едри прилепа. В лапичките си носеха пръчка, от която с главата надолу висеше Прилепчо. Когато зърна Вълкодав, той радостно се разцвърча. Приятелите му се стрелнаха към тавана, а Прилепчо се пусна и се стовари право върху главата на мъжа.

— Ще загинеш! — каза Вълкодав и се опита да го отскубне от косите си, за да го върне на пръчката и да го разкара оттук. Прилепчо го ухапа силно и изписука нещо на приятелчетата, изглежда им благодари. Ония хвърлиха пръчката и изфирясаха през прозореца.

— Е, твоя си работа… — измърмори Вълкодав, който започваше да проумява, че няма да го оставят да умре така, както бе мечтал. Още две жертви на погребалната му клада му идваха в повече. Наведе се и сряза въжето, стягащо лактите на робинята зад гърба й. Дръпна от ложето плътната покривка, разпори я така, че направи дупка в средата и я нахлузи през главата на хлапачката. Сграбчи я за ръката и хукна надолу по стълбите.

Вълкодав никога не забравяше местата, откъдето е минал дори само веднъж. Носеше се като вихър по обратния път с вътрешната сигурност на ловджийско куче, летящо по прясна диря. Помнеше къде е втъквал клечките си, къде е видял факлите и светилниците, причинили пожара. Когато огънят прегради пътя му, той се замисли само за миг, за да прецени дали ще им се удаде да преминат до следващите стълби. Миг, който се оказа достатъчен насреща му да изскочи от пламъците обезумял страж. Вълкодав направи скок встрани, но оня ги подмина слепешката, като ръсеше от горящите на тялото му дрехи димящи парчета. Хлапачката ужасено изврещя. Вълкодав я грабна, бутна в ръцете й Прилепчо, когото най-после бе изскубнал от косата си, омота и двамата с покривката и хукна приведен през пламъците.

Влажните коси и коженият панталон предпазваха от огъня само донякъде. Почувства се така, сякаш някой почва да одира кожата му от кръста нагоре и от босите стъпала. Криво-ляво затулил с лакът очите си, прелетя десет крачки като стрела и вече тичешком излизаше от другата страна, когато стената отдясно тежко изпъшка и пропадна надолу. Изхвърчалата димяща и овъглена греда се извъртя към коридора и халоса Вълкодав по хълбока с такава сила, че го просна на пода. Той веднага скочи на крака, като създаваше само, че още е жив и още може да тича. Другото стълбище беше отпред, сметките му бяха верни. Хвърли се натам и хукна надолу, като прескачаше по четири стъпала наведнъж. Нейде от високото долетя поредния кански вой на Човекоядеца. Вой, който се чуваше, въпреки бученето на пожара и крясъците на панически бягащите хора. Сигурно огънят бе обхванал и спалнята. После воят утихна — този път завинаги.

Вълкодав още няколко пъти се натресе на воини, като цяло улисани само в търсенето на най-близкия изход и нехаещи за всичко останало. Само един реши да прояви бдителност при вида на полуголия, оплескан със сажди непознат, влачещ за ръка разревана хлапачка. Наемникът грабна меча си, но Вълкодав в движение, с точен ритник в слабините, го отказа да се меси в чуждите работи. Оня се присви и загреба със зейнала уста въздух и сажди. Вълкодав го подмина и се шмугна през вратата, водеща към подземието. Затръшна я и за по-сигурно завъртя ключа, който още стърчеше в ключалката от вътрешната й страна.