Мария Семьонова - Вълкодав

Този израз не изфиряса от лицето му веднага, след като вратата изпука и се стовари вътре. Рухна отведнъж, най-неочаквано за Винитарий, който със сигурност би чул долитащо отвън дрънчене на оръжие или шум от схватка.

Той можеше да се закълне, че за пръв път вижда изправения на прага мъж. Най му приличаше на полудиво, освирепяло куче от ония, дето не ще подвият опашка дори пред цяла глутница вълци. В ръцете си държеше късо копие с широк, остро наточен накрайник. Лявото му рамо, с което бе избил врата, кървеше.

— Ти кой си? — изръмжа кунсът. Впрочем, вече бе забелязал стърчащите зад вратата ботуши на стража и беше наясно, че непознатият не се е отбил току-така. За миг Винитарий дори се ослуша дали не щурмуват замъка. Да, ама не. Човекът с копието беше сам. Само Хег знаеше, как се е прехвърлил през стената, как е минал покрай бдителната охрана и без нито звук е видял сметката на стража пред спалнята. При всички случаи беше много, много опасен. А дружината, колкото и да крещи, вече нямаше да успее да дотича.

Човекоядеца не беше страхливец.

— Кой си? — повтори той, за да спечели време.

Вълкодав мълком пое напред през някога великолепните, а сега мръсни, сплъстени и изпъстрени с мазни лекета мономатански килими. Въздържа се да подсети кунса за рода на Сивия пес и за момчето, което не беше доубил навремето, изпитвайки съдбата. Заговориш ли на врага, опъваш между него и тебе невидима, но здрава нишка, която прави убийството невъзможно. Нито пък предложи на Винитарий двубой. Нямаше защо да моли за справедливост боговете. Той бе дошъл да накаже Човекоядеца. За това не се иска божи съд.

Винитарий пусна косите на девойчето. То светкавично се изтърколи встрани, в ъгъла и се надигна на колене, забравило за голотата си, и започна да наблюдава двамата мъже, защото изведнъж реши, че единият може да е нейният дългоочакван спасител.

Винитарий беше опитен воин и не бе изгубил някогашната си вещина, въпреки че доста се беше освинил. Стрелна се към окаченото на стената оръжие със смайваща бързина. Обаче междувременно Вълкодав метна копието си, което прониза тумбака на Човекоядеца, отхвърли го назад, със страшна сила го стовари върху стената и заседна в дървото.

Ударът, за който се готвиш единайсет години, не подминава целта. А подмине ли я — значи е бил нанесен от друг, не от Вълкодав.

Броени мигове Човекоядеца недоумяващо гледаше корема си и кръстачката на забитото в плътта му копие. После се вкопчи в ръкохватката и изрева като смъртно ранен звяр.

Ревът на Човекоядеца отекна на талази из целия замък — само глух или мъртвец не би го чул.

Но Вълкодав знаеше, че комесите няма да дотичат.

Босите му нозе вече усещаха мощния тътен, прииждащ през дъбовото дюшеме и дебелите килими. Сетне се чуха уплашени възгласи. Някъде там, долу, се клатеха стени, люлееха се тавани, диплеха се подове, разместваха се с чудовищен трясък грижливо напасвани ъгли. Няма сила, дето ще надвие избуялата мощ на дървото, расло до кръстосващи се в гората пътеки и пак там изсъхнало. Само Боговете биха могли да я спрат. Но нямаше да пожелаят се месят. В това Вълкодав беше сигурен.

Макар и прикован, Човекоядеца все още мърдаше и хриптеше, опитвайки се да издърпа копието. Долу на килима се разстилаше черна локва. Вълкодав не гледаше него. Извърнал бе лице на юг, натам, откъдето преминаваше животворният път на Слънцето, дето се извисяваше вечното Дърво, съграждащо световете, дето във вишния океан зеленееше Островът на живота, свещеното Обиталище на Боговете. Там, на този остров, се бяха преселили децата на Сивия пес. Само Вълкодав бе надживял всички, за да се върне и да отмъсти за изтребения си род, за поругания дом, за осквернените домашни огнища. И ето, възмездието бе осъществено. Какво друго оставаше за вършене? Малко неща. Да изпее Песента на смъртта и да тръгне към предците от погребалната клада, в която всеки миг ще се превърне замъка на Човекоядеца…

Вълкодав затвори очи, отпусна ръце и запя.

С тези думи далечните му предци бяха изпращали и напътствали мъртвите. Изговаряли ги бяха воините от неговото племе, останеха ли сами срещу стотици врагове. Вълкодав само на два пъти бе слушал тази песен: когато погребваха прабаба му и прадядо му. Услужливата момчешка памет бе запазила и съхранила чутото. А после бе разполагал с цели единадесет години, за да наизусти без грешка всяка дума. Да нарежда стократно Песента за всички заедно и за всеки поотделно…