Мария Семьонова - Вълкодав

Вярно, в замъка на Човекоядеца само подземията, основите на защитните стени и приземието бяха изградени от камък. Останалото бе изработено от здравата дървесина на добрите дъбови дървета, красели навремето родните хълмове на Вълкодав.

Наближаваше краят на тежката им орисия… От време на време Вълкодав изваждаше от кесията на пояса си подпалките от трепетлика и ги забиваше де що може, във всяка пролука между гредите. Подпалките бяха влажни, следите от кръв бяха размити, почти не личаха. Нищо. Пак ще свършат работа.

Все така никой не се изпречи на пътя на Вълкодав. По време на изкачването си срещна само неколцина воини. Трима сегвани, съплеменници на Човекоядеца. Другите бяха наемници, отдавна забравили за кой народ са позор. Според Вълкодав, само едно пеленаче не би успяло да се скрие от тях. Дребна работа за човек като него, нагледал се на преследвачи за тия единайсет години…

На два пъти подмина нещо като казармени помещения, където след юнашка веселба спяха мъртвешки сън комесите. И на двата пъти се изкуши да им свети маслото, като го ливне от малкия светилник, или да намести факлата така, че огънят да стигне до завесите на стената. Но точно толкова пъти се сдържа и продължи да се приплъзва като сянка напред. Изобщо не го устройваше олелията без време.

И се питаше от какъв зор палачът наричаше човека в клетката магьосник. Доколкото бе наясно с тия работи Вълкодав, един оправен магьосник отдавна да се е пренесъл на другия край на света, след като направи на бъз и коприва душманина си и нацепи замъка на трески. Макар че знае ли се — ами ако са го сгащили неподготвен и веднага са му турили веригите, а после са го държали дълго жаден? За какви магии може да става дума, щом си с вързани ръце и пресъхнала уста.

Значи и магьосниците се дънят понякога. Досущ като обикновените хорица. Изключено е Човекоядеца да си е послужил с магия при залавянето…

Сега бившият пленник сигурно вече плува през реката. А там вода колкото щеш…

Ами ако Човекоядеца се занимава с магии? Ами ако от самото начало знае за появата на Сивия пес и го пуска до прага си, само за да го спипа там?

Вълкодав си забрани подобни мисли. Досущ като ловеца, който на път за гората пропъжда всяка мисъл за мечката.

Извади от кесията последната подпалка и я заби между долните греди на стената. Независимо от края на цялото начинание, Човекоядеца няма да пребори тази сила. Няма муска, няма начин да се предпази. Само боговете могат да я възпрат. Тъй че, ако кунсът Винитарий още не се е научил да лети…

Пред Вълкодав се изви тясна стълба. Водеше нагоре. Той съпостави височината й с тази на кулата, както я беше видял от реката. Май тази ще е последната за изкачване. Магьосникът каза — най-горе. Значи вратата на спалнята е близо и със сигурност е завардена от стража.

Неистовият женски писък и поскърцването на пода под нечии ботуши потвърдиха правотата на Вълкодав.

И още нещо. Дори Човекоядеца наистина да умееше да прави магии, сега бе зает с друго.

Вълкодав се заизкачва нагоре. Той умееше да омайва да не издават нито звук всякакви скърцащи стъпала, дори най-гласовитите.

Момата горе пак закрещя — проточен, пълен с отчаяние вик. Вълкодав неведнъж бе чувал такива викове. Продължи да се приплъзва нагоре, все по-нависоко. Много се надяваше той да види стража пръв. Измина приведен последната спирала на стълбата и се изправи в цял ръст.

Отпред, на около десет крачки разстояние, се виждаше якият гръб на охранителя, изопнал кожената куртка. Под нея бе щръкнала ризницата. Долепен до вратата, стражът се опитваше да види или да подслуша какво става вътре при господаря.

Вълкодав тихо потропа с кокалчето на пръста си по външната стена. Стражът трепна и се извърна. Дори не посегна към меча си, понеже беше сигурен, че някой от началниците го е хванал на местопрестъплението и сега ще последва четене на конско.

Метнатият от Вълкодав тежък нож се заби в окото му до дръжката.

С един скок Вълкодав са озова при него, прихвана омекналото тяло, лекичко го остави на пода и издърпа ножа. После внимателно прецени къде да удари с рамо вратата. Както се очакваше, тя беше заключена.

Кунсът Винитарий, едър мъж с руса брада, стоеше до ложето и намотаваше на юмрука си гъстите гарвановочерни, меки като коприна коси. На пода в нозете му се гърчеше гола робиня — петнайсетгодишна хубавица с нежно, непокътнато тяло и поглед на дива котка. Ботушът на Винитарий притискаше кръста й, ръката му дърпаше косата, за да принуди тънката снага безпомощно да се избие. Човекоядеца я гледаше от високо като че беше вкусна гозба, току-що поднесена на трапезата.