Мария Семьонова: Вълкодав

Където не беше скрита под вонящи дрипи, плътта му бе жива рана. Под изопнатата върху костите нечиста кожа се четяха ребрата и едва пулсираше сърцето. Той заговори пак:

— Стори ми още едно добро, младежо. Вземи ми живота. Ще е лесно, така че няма да те забавя…

Какво пък, Вълкодав бе виждал осакатени бойци да молят другарите си за бърза смърт. Едного бе мъкнал два дни на гръб, без да слуша нито клетвите, нито молбите му.

Забеляза, че слепецът изведнъж застана нащрек, а след миг и той долови нечии бавни стъпки. После от другата страна на вратата някой превъртя ключа в ключалката. Вълкодав заднешком се върна зад ъгъла преди вратата да се открехне. Останалото зависеше от това дали заточеникът ще реши да го издаде. Вълкодав би предпочел до последно да не вдига шум.

Ами ако Човекоядеца бе благоволил лично да дойде тук?… Не, глупаво е да се надява, в живота просто няма толкова вървеж накуп. Пък и оня едва ли ще дойде сам, без охрана. Макар че…

— Господарят заръча да те питам пак — долетя зад ъгъла. Гласът не беше на Човекоядеца. Говорещият май не си падаше по приказките. За сметка на това явно обичаше пиячката и мазната, обилна храна. Вратата изтрака и се затвори.

— За кой ли път идваш тук — с безкрайна умора каза човекът в клетката. — Можеше да запомниш какво ти отговарям винаги.

Нещо изтропа на пода и пришълецът изломоти:

— С вас, магьосниците, никога нищо се не знае.

Вълкодав нечуто излезе от скривалището си зад ъгъла.

На ниската пейка до клетката се наместваше човек със закриваща лицето му качулка. Връзките на кожената престилка едва се срещаха на месестия му гръб. Наведен над дървена кутия, той вадеше сечивата на своя занаят. Сепнато се надигна чак след като Вълкодав остави копието си до стената, като преднамерено дрънна по нея с металния накрайник. В рода на Сивия пес се смяташе за срамно да нападаш в гръб. Дори човекоядци. Или палачи.

От пояса на палача висеше къса брадвичка, оръжие за касапи. Мускулестата му ръка понечи да я сграбчи, но беше късно. Пръстите на Вълкодав го стиснаха за гърлото и го смачкаха. Палачът забрави за брадвичката и се опита да разтвори пръстите-менгемета, после спря да се мята и се отпусна. Вълкодав разтвори ръце. Тежкото туловище се свлече като чувал на пода и остана да лежи там с неестествено извит врат. Вълкодав се наведе и сряза от пояса на мъртвеца голямата връзка с ключове.

— Ако искаш, ще ти кажа как се стига до съкровищницата — долетя от клетката. — Само те заклевам в името на твоите богове, млади човече… изпълни молбата ми. Вратът ми е пилешки, не като неговия…

Вълкодав приклекна пред решетката на вратата и се зае да изпробва ключовете.

— По-добре ми кажи как да намеря Човекоядеца — измърмори той.

Не очакваше смислен отговор, но затворникът откликна веднага:

— Ще го намериш най-горе, в спалнята… стига, разбира се, да стигнеш чак дотам. Днес са подарили робиня на кунса и сигурно вече е станал от трапезата.

Третият или четвъртият ключ пасна. Вратата се отвори на отдавна несмазваните си панти.

— Да не лъжеш? — сряза го Вълкодав. — Ти пък откъде ще знаеш.

— Казах ти истината — отговори затворникът и вирна глава, подлагайки кльощав, немит и покрит със струпеи врат. Вълкодав погледна, видя как пулсират под кожата набъбналите вени. Народът му смяташе смъртта чрез удушаване за нечиста. Несретникът май бе стигнал до дъното, щом го устройваше и такъв край. Вълкодав мълчаливо хвана изсъхналата ръка на затворника — оня трепна от докосването му — и безпогрешно улучи ключа за прангите. Добре знаеше кои ключове са за тях. Това, което го учуди, бе красотата на китката и дългите пръсти, чиито нокти бяха изтръгнати.

— Благодаря — прошепна затворникът, трогнат. — Значи няма да умра окован…

Очевидно не бе разчитал на подобна милост.

— В оня край на коридора има врата — каза му Вълкодав. — Смятам, че ще ти стигне умът да разбереш кои железа се натискат. После има стълби и тунел с вода. Вдишай дълбоко, скочи във водата и плувай наляво. Ще стигнеш до една решетка, но аз съм махнал средния прът. Оттам реката е близо. Ако ти се живее, ще оцелееш.

Не беше свикнал да приказва толкова дълго. Надигна се, взе копието си и излезе през същата врата, през която бе довтасал палачът. Нямаше как да чуе тихото мърморене на затворника, който опипваше с немощна ръка отворената врата на клетката:

— Знам… Нали аз съм построил замъка.

Вълкодав вървеше крадешком по коридорите на спящия замък и се питаше защо палачите на всички известни нему народи обикновено ходят да изтезават жертвите си нощем. Сигурно за да не съгледа безчинствата им пресветлото Слънце, всевиждащото Око на Боговете, за което няма прегради, дори да става дума за дебели каменни зидове. Още не бе срещал нито един палач, който да не е страхливец.