Мария Семьонова - Вълкодав

За втори път се спря, когато от един висок и стръмен хълм пред него изникна село. Погледът на Вълкодав на мига откри къщата със схлупения покрив и не се отлепи от нея.

Насред покрива, до дървената фигурка на пазителя на домашното огнище, светеше отворът на димника. Навремето в тази къщурка бе живяло едно момче от рода на Сивия пес. От раждането та до дванайсетата си година. До онази дванайсета пролет, когато мъжете от рода трябваше да го отведат в мъжката къща, да го подложат на изпитания, за да го назоват мъж, а след извършването на обредите да го нарекат с ново име. Не с детски прякор, а с истинско име, което не бива да се казва на чужд човек. Име, което ще знаят само най-близките му хора. И жената, щом му дойде времето за женитба. А преди да поведат момчето по горските пътеки, бяха се наканили да спретнат богата гощавка за всички: и за родата, и за съседите, а защо не и за чуждоземците — сегваните на кунса Винитарий, дето се бяха заселили зад завоя на реката…

Ала момчето така си и остана ненаречено с име. Защото в нощта преди празненството наемниците на кунс Винитарий, въоръжени с мечове, нападнаха спящото село подмолно, като крадци. Според мълвата набегът бил замислен за заграбване на обработените и уредени за живеене земи и за сплашване на околните племена, а не заради пленници и плячка. Дошъл тук като гост, Винитарий бе решил да се установи задълго…

Момчето, което се прояви в битката като истински мъж, не изгуби живота си, благодарение на гламавата прищявка на победителите. Хвърлиха го на кучетата, но колкото и да ги насъскваха, тези инак зли и яки песове така и не го разкъсаха: само притичваха до него, колкото да го подушат със състрадание и да се отдалечат… После дойдоха и по-тежки времена. Осем неуспешни опита за бягство, четири търга за роби, безброй унижения. И накрая опакото кутре от кучилото на Сивия пес се озова в страшния подземен рудник в Скъпоценните планини…

Вратата на къщата се отвори. Зорките очи на Вълкодав различиха момински силует, който се мерна на фона на осветения правоъгълник. Девойката притвори вратата и пое по пътечката към брега на реката — към ковачницата, над която, въпреки късния час, се виеше дим и отекваха ритмичните удари на чука. Вълкодав бе готов да се закълне, че момата носи вечеря на окъснелия ковач.

Също както навремето майка му носеше вечеря на неговия баща…

Какви бяха хората, които живееха сега в родната му къща? При кого бързаше да отиде момичето — при баща, брат, годеник?…

Изведнъж Вълкодав седна, обгърна с ръце коленете си и като потрепера с цялото си тяло, положи върху тях глава. Прилепчето се пъхна под ръката на човека, източи вратле и успя да го близне по бузата. Вълкодав конвулсивно въздъхна, захлупи зверчето с широката си длан и го погали по меката козинка. После надигна глава. Върху кожата на закърпения му панталон личаха две мокри петна.

Вълкодав се изправи, понамести торбата на гърба си, взе копието и закрачи надолу по хълма.

Ковачът тъкмо бе поел кошницата с храната от ръцете на годеницата си, когато вратата отново изскърца.

Извърна се с недоумение — кой ли иде по никое време? — видя новодошлия… и грабна чука, а годеницата дръпна зад гърба си.

Застаналият на прага човек се приведе. Гъстата му руса и вече прошарена коса покриваше раменете и беше пристегната с ремъче на челото. Лицето му беше изпито, обрулено като елхова кора от вятъра, а сиво-зелените очи пламтяха заплашително. Като пламъците в ада, поне така се стори на ковача. Носът на този човек беше счупен, а през лявата му страна, от клепача до челюстта, минаваше белег, който свършваше някъде под брадата. Грабител, насилник, убиец?… Всичко можеше да се очаква.

Неканеният гост огледа ковачницата, уж без да забелязва стопаните. После обаче погледът му се плъзна по вдигнатия за отбрана ковашки чук. Плъзна се и се отдръпна. И каквито и да бяха намеренията на пришълеца, той забрави за какво е дошъл. Вдигна бавно ръка и се пресегна за чука.

— Дай ми го.

Тихият, му глух глас би смразил кръвта всекиму. Не се знаеше какво би предприел ковачът, ако бяха насаме с Вълкодав. Ала зад гърба му хлипаше ужасено луничавата му годеница, така че ковачът само стисна още по-здраво дъбовата ръкохватка.

— Махай се!

— Дай ми го — повтори Вълкодав на езика на сегваните, без да помръдва от мястото си. — Не е твой.

— Върви си с добро! — сопнато каза ковачът, съвзел се от първоначалния уплах. Вече виждаше, че си няма работа с човек на кунса. Нито с бродещ наемник-обирджия на замъци, от оная пасмина, дето не се свени да заграби лесна плячка при сгоден случай. Освен това си личеше, че нощният гост е сам, така че ковачът, най-личният момък в селото, посъбра кураж. Той ли няма да защити себе си и своята изгора?