Мария Семьонова - Вълкодав

Тя беше не просто хубава. Защото няма грозни петнайсетгодишни момичета, стига съдбата да е поне малко благосклонна към тях. Тя беше невероятно, просто безсрамно хубава. Вълкодав току я поглеждаше скришом. Такава като нея лесно си я представяше да води вързана с копринена панделка кротка сърна. А защо не и царствен леопард.

За да посегнеш на такава хубост, наистина трябва да си човекоядец…

Само като си помислиш: ако вчера не бе изтръгнал оня прът от решетката… Или не беше отворил вратата на мазето. Ако стражите не бяха кьоркютук пияни и го бяха заловили преди да стигне горе. Или не беше уцелил с копието… не, това последното нямаше как да се случи…

Само като си помислиш, че сега би се мятала в лапите на кикотещи се мръсници. Или би лежала свита на кълбо в някой килер, измъчена до смърт…

— На какво мирише тук? — обади се внезапно магьосникът. — Толкова ми е позната тая миризма…

Вълкодав дълго мълча, после отвърна:

— Дивата череша цъфти.

Най не му се говореше в момента. Пък и всяка дума му причиняваше болка: натъртените ребра непоносимо го боляха при всяко движение, при всяка въздишка.

— Дивата череша — повтори магьосникът и блажено се усмихна.

Момичето хвърли още един орех да съхне и излезе от водата:

— Да ти откъсна ли букет, господарю?

— Недей — сащисано каза слепецът. — Тя е жива… нека си цъфти.

И двамата говореха вянски: магьосникът — безукорно, момичето — със силен южняшки акцент. Брътвежите им дразнеха Вълкодав. Той се извърна, обаче не пропусна да забележи как момичето се настани до магьосника, взе гребенчето и се залови да разресва и приглажда дългата му брада.

Вчера един голям и силен мъжага насмалко не бе останал в подземието да чака сигурната си смърт — е, как да не се метне с плач на врата му? За сметка на това, днес друг имаше нужда от помощ и грижи, като другият, за разлика от него, беше приказлив и добър.

— Вълкодав е прав, а Човекоядеца — не — отново най-неочаквано се обади магьосникът. Май се обръщаше към момичето, но Вълкодав чак трепна — първо от изненада, после от болката в хълбока:

— Какво?

Не им беше споменавал името си, в това беше напълно сигурен.

— Нищо — без да крие учудването си, отвърна магьосникът. — Прощавай, ако съм те засегнал. Само се сетих за поговорката на твоя народ за Човекоядеца, май единствената… А ти кой си, момче?

Никой зрящ не би употребил тази дума в разговор с Вълкодав. Интересно какво би казал магьосникът, ако можеше да види белезите, прошарените коси и счупения му нос. Вълкодав нямаше желание да отговаря и си затрая. Но от бившия затворник, който се беше наситил на мълчание в клетката си, нямаше лесно отърваване.

— Първо те взех за крадец — продължи онзи. — Когато се върна с момичето, реших, че си неин роднина. Но вие сте от различни племена, пък и не смятам, че си неин годеник. Ще ме прощаваш за любопитството, ама кой си ти?

Вълкодав мълчаливо се извърна настрана. Би дал и мило, и драго, за да остане отново насаме.

— Ами ти, чедо? — попита магьосникът. — Ти как се казваш?

Вълкодав наостри уши.

— Ниилит, господарю…

Вълкодав си помисли, че името много й подхожда. Като шепот на полски камбанки, полюшвани от вятър по залез: Ниилит…

— А откъде си?

— От Сакарем, господарю… Сираче съм.

Не може да бъде, каза си Вълкодав. Сирак е онзи, който си няма никого, никакви сродници — нито по бащина, нито по майчина линия… оня, дето си няма нито един закрилник…

— Родителите ми умряха по време на мора… нека е кратък пътят им и да е широк мостът — продължаваше тихо да говори тя. — Отгледаха ме чичо и леля. Добре се държаха с мен. Искаха да ме продадат за жена на съседа. После дойдоха търговците на робини и бях продадена на тях…

Племето на Вълкодав от памтивека смяташе сакаремците за разюздан, безчестен народ, недостоен за щедрото слънце, плодородната земя и другите извънмерни блага, които им се бяха паднали без никакво право, сигурно по недоглеждане на Боговете. Но да постъпят така!… Със собствената си плът и кръв!… С най-святото нещо на света!…

Такива роднини са за убиване.

— Би ли искала да се върнеш там, Ниилит? — попита магьосникът.

— Не, не! — изтръгна се от гърдите й. — Искам да бъда с теб… и с теб, господарю… — Последното се отнасяше до Вълкодав и на устните му за миг цъфна крива усмивка. — Дъжд да ороси земята под нозете ви…

— Минали сме покрай господарите — каза с тих смях магьосникът и веднага се поправи. — Поне що се отнася до мен е така. Името ми е Тилорн.