Мария Семьонова - Вълкодав

— Де да имах малко повече силици, щях тогава… — обади се Тилорн. Вълкодав не го удостои с отговор. Тилорн поднесе длан към лицето си, кой знае защо я размърда пред очите си и с въздишка я скри под завивката.

Бяха им останали няколко печени риби. На първия ден, още при реката, Ниилит помоли Вълкодав да й направи копие от една пръчка, откъртена от лещака. Макар молбата й да му се видя странна, Вълкодав я изпълни, и Ниилит, израсла сред лъките на Сакарем, със смайваща вещина и търпение се зае да лови в малкия вир шарани, за да намаже люспите им с глина и майсторски да ги опече на жаравата.

Докато Вълкодав помагаше на сакатия да се умие, Ниилит извади една дебела риба и се залови да я чисти. На Вълкодав му се повдигна само от миризмата. Ниилит му поднесе парчето върху свежо листо от репей. Той мълчаливо поклати глава и се извърна. Момичето не посмя да настоява и се отдръпна, за да храни Тилорн. Вълкодав равнодушно слушаше похвалите му и за гозбата, и за готвачката. Прилепчо, слязъл от високото на земята, също вече се бореше с перките и месестата опашка малко встрани от хората.

Нащърбената глинена чаша беше една и за тримата. Вълкодав последен отпи от билковата отвара и установи, че е бая изстинала. С погнуса я погълна и изплю озовалото се в устата му меко листо. Още веднъж косо погледна третата резка, изправи се и отиде в гората, за да се върне оттам с тънко, добре подострено в единия край равно стебло на млада трепетлика. Обгори копието в припламващата жарава и го подаде на Ниилит:

— Дръж!

Заля огъня с вода. Знае се, че отъпкването обижда до смърт Бога на огъня. Жаравата изсъска — първо сърдито, сетне жално. А когато се смълча, Вълкодав я покри с приготвените от предния ден чимове трева. Окото на случаен горски пътник едва ли щеше да забележи следите от бивака.

До завесата на навеса стоеше големия кош, изплетен от Вълкодав пак там, на речния бряг, докато Ниилит ловеше шарани. Той настани в коша Тилорн, увит в покривката, предпазваща го от дъжда, и оня вече по навик подви колене до брадичката си. Вълкодав промуши ръцете си през въжените презрамки, взе и торбата си, после кимна на Ниилит:

— Да тръгваме.

— Гложди ме съвестта, че ти тежа като камък на врата, Вълкодаве — каза Тилорн. — Но щом това е положението, поне кажи накъде сме се запътили?…

Вълкодав изведнъж, ни в клин, ни в ръкав се сети как двамата с Ниилит бяха помагали на сакатия мъдрец при една най-обикновена човешка нужда, как бяха мили безпомощното му голо тяло, за да намажат с мехлем безбройните му рани, а Тилорн само благодареше, въздишаше с покруса и засрамено правеше опити да се шегува. Иска се мъжество да приемаш така помощта, Вълкодав ги разбираше тия работи.

— Към пътя, по който минават търговците — отвърна той. — Наблизо има село… казва се Велики хан. Там отсядат онези, които пътуват за Галирад.

— Галирад… — повтори Тилорн, названието явно го подсети за нещо. И уточни: — Дето е в страната на солвяните, нали?

Кошът се полюшваше. Прилепчо дремеше на рамото на Вълкодав, а Ниилит вървеше до него, здраво стиснала малките копия, ореховото и трепетликовото.

— Точно така — каза Вълкодав. И за пръв път не изчака да го разпитват, а сам поясни: — Най-добре беше да вървим покрай Светин… но ако ни търсят някъде, то ще е при реката.

— Към търговците ли искаш да се присъединиш? — поинтересува се Тилорн.

— Не да се присъединя — измърмори Вълкодав. — А да се цаня. На търговците често им трябват воини… да ги пазят. Нека първо стигнем до Галирад, после ще видим.

Вървяха почти целия ден без почивка. Вълкодав не искаше да губи време. Направи бивак само веднъж, при малко изворче. Ниилит, Тилорн и Прилепчо доядоха шарана. Вълкодав отново отказа да яде.

— Ама, господарю… — жално каза Ниилит, но дългите пръсти на Тилорн легнаха върху дланта й:

— Недей, дете — тихо рече той. — Нашият спасител сигурно знае какво прави.

Вълкодав коленичи до изворчето и пи дълго, с наслада. Когато се изправи, стори нисък поклон, сякаш изворчето беше стопанка, щедро нагостила уличен минувач.

Щом надникналото привечер слънце започна да закача върховете на далечните хълмове, Вълкодав започна да търси място за нощувка. Тази вечер избираше особено придирчиво. Равнодушно подмина няколко наглед доста приятни кътчета, където имаше и вода, и простор за ветреца, прогонващ комарите. Накрая избра мястото под клонестия стар дъб, което бе на цели двеста крачки от най-близкия ручей. Вълкодав остави коша досами корените на дървото, разрови шумата и направи легло за Тилорн, който благодарно се усмихна и с въздишка на блаженство изопна хилавите си крака.