Мария Семьонова - Вълкодав

Вълкодав се върна под дъба и си легна, като безуспешно внимаваше да не притиска хълбока си. Тилорн галеше Ниилит по главата и не спираше да повтаря:

— Не плачи, мъниче… всичко е наред… Не плачи…

Вълкодав си спомни допира до тежката коприна на косите й… и как се беше притиснала до него, докато я носеше на ръце… А горе блещукаха зениците на Прилепчо, увиснал надолу с главата от дървения обтегач. Постепенно Ниилит се стопли, престана да хлипа и заспа, свита на кълбо.

Току преди зазоряване Вълкодав се събуди от тихото, но бясно, кръвожадно съскане на Прилепчо. Той отвори очи и видя, че покрай чертата безмозъчно тъпчат още двама мъртъвци, неспособни да преодолеят забраната на пустотата. Вместо дясно око единият пришълец имаше зейнала безформена дупка, а другият бе омазан със сажди и почти гол, ако не се брояха овъглените, опърлени от огъня дрипи. Тия са лесни. Вълкодав не чака дълго, за да не се събуди и да не се уплаши пак Ниилит. Само надигна глава и шепнешком изрече най-гнусните ругатни, които знаеше. Мъртъвците моментално избледняха и се стопиха, смесиха се с гъстата студена мъгла…

Велики хан се намираше в изконните земи на племето на солвяните.

Навремето тук имало най-обикновена махала, в която, както във всяка друга махала, живеел един-единствен род. На широката поляна в гората била издигната голяма общинна къща, заобиколена от по-малки къщи, обитавани от жени и мъже, които наричали себе си Славеи. Местното предание гласеше, че още в началото на времената прародителката на племето се прехласнала по славеевите трели и обикнала прекрасния момък, в който се бил превърнал неугледният сладкогласен певец. Другите славеи запомнили и научили изпятата от него за любимата му песен, която и до ден-днешен огласява напролет ухаещите на цъфнала дива череша гори. Старите хора още помнеха как през лунните нощи девойките отивали голи в горския гъстак, за да сбъднат мечтите си да омаят хубавеца. Какво пък, след прекараната в гората нощ коремите на някои от тях наистина започвали да наедряват…

Всичко това любопитният Тилорн бе успял лека-полека, дума по дума, да измъкне за няколко дни от мълчаливия Вълкодав, който отговаряше или откъслечно, или едносрично и с неохота. А когато го подпитваше за рода му — млъкваше и половин ден дума не обелваше. Но времето, пък и търпението на Тилорн бе повече от достатъчно: вървяха до Велики хан още четири дни.

Докато крачеше напред, Вълкодав отначало все поглеждаше към Ниилит — дали ще издържи дългия преход. Но хлапачката шляпаше неуморно с босите си пети и дори се изхитряше пътьом да набере киселец или още нещо вкусно за готвене.

След сражението с мъртъвците цялата риба, която носеха, отведнъж се вмириса и Вълкодав почна да се замисля дали да не претараши някое изоставено катериче скривалище. Но вечерта спряха при малко езеро и Ниилит смайващо бързо налови жаби, които майсторски опържи.

— Туй са жаби, господарю — смутено предложи тя вкусното ястие на Тилорн. — Ние ги ядем. Ако вярата ти не забранява…

— Не забранява — с усмивка каза той. — Макар че моят народ, честно казано, отдавна не убива живи същества, за да засити глада си.

Вълкодав най-после се бе отървал от треската, така че и той пое подадената му храна. Вярата на Тилорн му се видя доста странна, но се беше нагледал на далеч по-особени обичаи. На каторгата бе ловил плъховете, които се въдеха в подземията, за да ги яде сурови. А сред робите някои предпочитаха да умрат от глад, но не и да погазят вярата си, осъждаща приемането на нечиста храна…

Вълкодав сдъвка крехкото жабешко бутче и взе следващото.

Много неща се бяха променили при Славеите през последните сто години.

Родът, който си стоеше в непроходимата гора и общуваше само със съседите си от близката околност, ненадейно се бе озовал на оживен търговски път. В безименното селце започнаха да отсядат пътници и то се сдоби с името Велики хан. Някои славееви чеда, наистина нечувана работа, бяха излетели от родните гнезда, за да свият своите в незнайни земи. А пък близо до старите гнезда се заселваха чужди хора, пришълци. Появиха се дори такива, дето не ловуваха и не бяха хващали рало. Някои, ама че луда работа, отваряха странноприемници, готвеха ястия, точеха бира на гостите и им постилаха постели, като така се прехранваха от пролет до пролет. И най-чудното бе, че добре си живееха…

Скоро като нищо можеше да дойде начело на храбрата си бойна дружина и някой напет галирадски болярин, за да построи малка крепост-градче и да почне да събира от търговците мито…