Мария Семьонова - Вълкодав

В този миг на вратата се почука. Вълкодав кимна на стоящата при прага Ниилит да отвори.

Влезе кръчмарят с плетена табла в ръце. А на таблата имаше дървена чиния с голямо парче свинско печено, голяма паница с млечна пшеничена каша, халба бира, хляб и няколко курабии. Кръчмарят с усмивка погледна Вълкодав.

— Реших, че все пак няма да е зле да похапнете. Не мога да оставя гладни гостите си.

— А с това, че може да си на загуба, наясно ли си, почитаеми стопанино? — мрачно попита Вълкодав, който явно не бързаше да приеме гощавката. — Щото не се знае кога ще ти се издължа…

— … и дали ще можеш да се издължиш — додаде кръчмарят и остави таблата на перваза. Отчупи залче хляб, топна го в мазнината и почерпи Прилепчо. Черното зверче първо заплашително разпери криле, но после размисли, взе залъчето и лакомо започна да яде. — От години живея и въртя търговия тук — продължи домакинът. — Познавам твоя народ и отдавна съм разбрал, че вяните никога не забравят да уредят сметките си… — Погледът му уж случайно се плъзна по сплетените плитки на Вълкодав, белег за скорошна мъст. — Наясно съм и с това, господарю, че хората всичко виждат и забелязват. Скоро навред ще се разчуе, че кръчмарят Айр-Дон не е отказал храна и подслон на един храбър мъж от племето на вяните, който временно е обеднял поради извършеното от него достойно дело. Ако беше живял колкото мен на тоя кръстопът…

Не довърши думите си, пак се усмихна и излезе от стаята, като тихо затвори вратата зад себе си.

— Благодарим ти за добрината, Айр-Дон — закъсняло се обади Тилорн.

Прилепчо дояде залъка и погъделичка Вълкодав с крило, за да си поиска още.

Вечерта Вълкодав излезе на въздух на двора и се загледа в старата ябълка до външната стълба, водеща към входа на къщата. Нежнорозовите цветчета я обгръщаха като облак до самия връх, но възлестият дънер и чепатите клони говореха за изпълнен с несгоди живот.

Сякаш бе жена не в първа младост, притиснала към гърдите си извадената от раклата сватбена рокля в бяло и червено — разхубавена от спомена, тя отново заприличва на някогашната млада хубавица, каквато е била…

— Хей!… — От високия прозорец на къщата се показа някакъв хлапак и явно за да впечатли непознатия, скочи от перваза право на дървото. Разхвърчаха се обрулени цветчета, стогодишните клони жално изохкаха. Големият клон не издържа тежестта, пречупи се и увисна, между него и дънера се отвори бяла цепнатина.

Вълкодав хвана скокльото за ухото и го свали на земята.

— Бързо донеси вряла смола и въже…

— От какъв зор!… — ядосано изкрещя хлапакът, като избяга встрани. — Та тя вече и ябълки не ражда!

— Прави каквото ти се казва — строго отбеляза Айр-Дон, който бе излязъл от къщата и стоеше пред врата. — Слушай възрастните! — Когато дребосъкът избяга, обясни на Вълкодав, който се беше загледал подире му. — Това е синът ми. Голям палавник е, няма оправия. А ябълката, почитаеми, наистина е ялова. Всяка година се каня да я отсека, ама като я видя така нацъфтяла, ми дожалява. Да раждаше и плодове…

Хлапакът донесе заръчаното и Айр-Дон го отведе в къщата да събира празните халби от масите и да помага при миенето на съдовете. Останал сам, Вълкодав привърза здраво клона и замаза раната, за да не загнива. После седна на земята и се облегна на изкривения дънер. Из двора щъкаха хора, от кръчмата се носеше глъчка. Цъфналите клонки руменееха над главата на Вълкодав и тихо пръскаха светлина към розовеещото предзалезно небе…

Същите ябълкови дървета растяха край бащината му къща…

Както винаги при спомена за родния дом отляво в гърдите се появи оная пуста тежест и болка. Вълкодав затвори очи и отметна глава, притисна тила си към дървото. Какви ябълки само имаше в общинния зимник, чак до новата реколта — големи плетени кошници с румени, сочни кюлчета благословено слънце… А как ухаеше в мазата — дъхът им беше благ като майчина целувка… Нито един Сив пес не би дръзнал да обиди старата ябълка. Та това е същото като да наскърбиш жена, която с годините е станала безплодна и вече носи скромна забрадка, а не украсена с бисерни мъниста двурога кика…

Кой разхвърля сега кофите тор под дърветата, кой подпира с пръти техните натежали от плод клони и им благодари за щедростта?

Старото мъдро дърво с грижовна нежност гледаше младия мъж, който тепърва имаше да се учи на толкова много неща…

Отдавна никой не беше доближавал незабелязан Вълкодав. Обаче тия стъпки той не беше чул. Дали пък защото не таяха нито зло, нито заплаха. Нечии копринени пръстчета го погалиха по ръката и той трепна, вдигна глава и отвори очи. Пред него стоеше момиченце на около десет години. Стоеше и го гледаше без капка страх, може би защото наоколо нямаше възрастни, които до й обясняват, че широкоплещестите мъже със счупени носове и дълги ножове в каниите понякога са твърде, твърде опасни. Дребосъчката носеше дълга до петите ленена ризка без пояс, прекроена от бащината. Такива носят всички вянски деца, докато не пораснат. Рядката й светла косица, прихваната с тясна лента на челото, се спускаше до раменете. Само увисналото на нишката между ключиците мънисто издаваше, че пред него не стои момче.