Мария Семьонова - Вълкодав

Ето защо минувачите не се извръщаха след Вълкодав, който вървеше по улицата, нарамил кош и с Прилепчо на рамо. Велики хан се беше нагледал на какви ли не хора, поради което вече бе превъзмогнал любопитството си. Тук не биха се впечатлили особено дори на чернокож от Мономатана само с препаска от пъстра питонска кожа. Много важно, че някакъв бродяга вянин носи на гръб космат и сакат несретник. Ако някой от тримата изобщо привличаше погледите, това бе хубавицата Ниилит, която плахо държеше Вълкодав за ръката и носеше — брей, че срамота! — мъжка риза.

Вълкодав се спря пред вратника на странноприемницата. Над тях, подета от вятъра, се клатеше и поскърцваше рисувана табела: як кон, теглещ натоварена догоре шейна. Бялата боя, с която навремето е било изографисано товарното добиче, се беше поолющила, но не съвсем.

— „Белия кон“! — без запъване прочете Ниилит. Вълкодав я погледна леко накриво. Магьосник и хубавко девойче, което може да чете. Добре се беше подредил, няма що.

Дворът зад дувара се оказа почти празен, ако не се брояха неколцината снажни халисунци с бронзов загар, които оживено си приказваха и редяха някакви вързопи на масивната, покачената на високи колела каруца. Вълкодав им кимна любезно, както подобава на учтив гостенин. Халисунците се умълчаха за миг и кимнаха в отговор.

Вратата бе гостоприемно отворена. Вълкодав отметна пъстрата завеска и влезе вътре.

Наближаваше пладне и кръчмата, меко казано, не беше претъпкана. Слугинята бършеше масите, а на поръсения със слама под се бе разположил млад работник и грижливо напасваше новото краче към дългата пейка.

Вълкодав свали долу коша, извади Тилорн и го настани на пейката до вратата. Ниилит веднага седна до него, за да хване килналото се тяло и да го подпре. Тилорн също като младенец тепърва трябваше да се учи да сяда. Мъдрецът се усмихна на Ниилит и виновно въздъхна.

Вълкодав се отправи към тезгяха. Кръчмарят, който бършеше глинените халби с бродирана кърпа, веднага заряза заниманието си и учтиво се приведе напред. Беше от племето на източните велхи. Вълкодав разбра това, като видя лентата с шевица, опасала челото му.

— Сполай ти, стопанино, под покрива на тоя дом — обърна се той към велха на родния му език. — Добре ли се пени бирата в казаните ти?

— Хвала на Боговете, хубаво си живеем — отвърна гостилничарят и сложи длан върху дървения тезгях, за да се предпази от предполагаеми уроки. — Реколтата на ечемика беше богата, по волята на Трирогия, и пак по негова воля не секват запасите ни от малц… — Той млъкна и изпитателно огледа снажния клиент от глава до пети. — … в което господарят може да се убеди и сам, ако пожелае да се освежи след дългия път. Намират ни се и чудесни печени прасенца, храна за истински воини. Има каша, мляко и извара за болника, че и сладкиши за хубавицата. Какво ще обича господарят?

Вълкодав се подсмихна и потупа с ръка отънялата кесия на колана си. Тя не иззвънтя веднага, защото на трите медни гроша им трябваше време, за да се съберат в един и същи ъгъл.

— Късметът ми днес е такъв — рече Вълкодав, — че търся не печени прасенца, а работа. Дали ти, почитаеми, няма да ме насочиш към някой търговец, пътуващ за Галирад, който има нужда от охранител?

— Боя се, че днес нямам с какво да те зарадвам — отвърна велхът. — Впрочем, утре пристига почитаемият Фитела, който винаги отсяда в моята гостилница, с което с право се гордея. Опитай късмета си при него. Но имай предвид, че керваните му винаги се охраняват много добре. Ако желаеш, горе имам стаи за нощувка…

— Влезли сме в дома на достоен мъж. — Вълкодав се поклони тържествено. — Ще пренощуваме при езерото. А на сутринта, стига да не възразяваш, пак ще наминем при теб.

И той се извърна да си върви, ала домакинът се приведе над тезгяха и го хвана лекичко за ръкава.

— Защо ще ходите при езерото, щом можете да пренощувате тук? Няма да ви взема пари.

Стаята беше повече от скромна, но пък имаше легло — истинско дървено легло с одеяло, възглавница и чисти чаршафи, макар и от небелено платно.

— Нека Ниилит… — колебливо поде Тилорн, ала Вълкодав мълчаливо го сложи да легне и го зави с одеялото. — Невероятно… — прошепна ученият, като галеше меката завивка. — Невероятно… Вече бях забравил какво е това…

Вълкодав си помисли същото, но разбира се, не каза нищо. Медните грошове иззвънтяха след поредната случайна среща в кесията и той внезапно се подвоуми дали да не купи сладкиши на Ниилит?… Или чаша мляко и комат бял хляб за Тилорн…