Мария Семьонова - Вълкодав

И тогава… На вянина му се стори, че полегналата трева се отдръпна, а трупът внезапно се срасна с пръстта, без да може да отлепи от нея крайниците си. После земята, въпреки съпротивата на Човекоядеца, започна да го всмуква, за да се затвори над лактите, коленете, лицето…

Вълкодав пусна кола едва когато на повърхността не остана нищо, освен изправилата се отново трева. Колът обаче продължи да потъва, за да изчезне и той.

Сега вече край. Човекоядеца нямаше да се върне повече.

Вълкодав вдигна омърсения нож и грижливо го избърса. Ръцете му трепереха. Дано не забрави да обгори острието на огъня, за да премахне остатъците от всичко скверно… Ниилит бе закрила лицето си с длани и ридаеше.

— Господарю… — опита се да каже нещо девойчето. — Госпо…

Вълкодав се наведе и я вдигна на ръце. В натъртения му хълбок сякаш се бяха забили няколко стрели наведнъж. Ниилит поривисто го прегърна и ризата на гърдите му веднага подгизна от нейните сълзи.

— Ех, пиле шарено — тихо каза той с цялата нежност, на която беше способен. И понесе Ниилит обратно към огъня.

Когато Вълкодав се втурна към страшния гостенин, Прилепчо, разбира се, незабавно хукна подире му. Но с тия къси лапички бе стигнал само до чертата на нарушения кръг. Сега светкавично се покатери на рамото на Вълкодав и ухапа ухото му от яд, че е бил пренебрегнат като съратник в битката срещу злото.

Тилорн ги чакаше, надигнал се на лакът. Немощните пръсти на учения мъж стискаха малкото орехово копие. Какво пък, и то щеше да е от помощ, помисли си Вълкодав.

Лещакът е свещен. Но колът от трепетлика все пак си е по-сигурно нещо.

— Какво беше това?… — шепнешком попита Тилорн, когато Вълкодав с мъка откопчи ръцете на Ниилит от врата си и я накара да се пъхне под завивката. Вянинът извади от торбата си чука, поднови очертанията на кръга, седна до Ниилит и каза:

— Идат убитите от мен преди три дни.

В този миг му се стори, че дясната му ноздра мокрее и той побърза да прокара ръка по мустаците си, за да провери дали от носа му не тече кръв. Откакто бе счупен в каторгата, това се случваше често. Не, май сега му се беше разминало.

— Господарю… — Ниилит отново се разплака, притиснала лице до коляното му.

— Стига, ама и аз съм един — измърмори Вълкодав и непохватно я погали по главата. Косата й беше гъста и мека като коприна. Дори кошничка диви ябълки да изсипеш в тези пуснати коси, една няма да се търкулне долу, помисли си Вълкодав. — Не исках да те плаша, ама трябваше. Ако кръгът… — Той махна с ръка, отчаян от неумението си да обясни как стоят работите в действителност. Прекалено дълго бе за разправяне, че воинът, убил враг, задължително трябва поне три дни поред добре да се напари в банята, да пости и да не стъпва на земята, да не се показва на слънце и, то се знае, да не приказва с никого. И всичко това се прави, за да се попречи на отмъстителните души да открият погубилия ги.

Ала Вълкодав нито умееше, нито обичаше да разказва.

— Може и още да довтасат — промълви той накрая. — Ще ни стигне друг път.

След малко дойде палачът — грозно подут и поради това по-дебел, отколкото изглеждаше приживе. Главата под качулката се кандилкаше на счупения врат. Тогава, в подземието, Вълкодав така и не беше видял лицето му. А сега пък хич и не искаше да го зърва.

Когато се натъкна на кръга, палачът вдигна ръце и заопипва невидимата преграда. После заситни на една страна все покрай чертата, като търсеше пролука. Прекрачи сянката на дъба, ала веднага изскочи обратно, като попарен.

Ниилит тихичко заскимтя и пълзешком се скри под завивката. Според Вълкодав вече можеха спокойно да си легнат и да спят до сутринта: мъртвият палач и останалите натрапници щяха да се развяват безпомощно покрай свещената черта — като конски фъшкии в дупка, пробита в леда на реката, а в ранни зори щяха да изфирясат от само себе си. Но Ниилит, обзета от ужас, не спираше да трепери до тях двамата с Тилорн. Шумът на стъпките отвъд кръга направо я подлудяваше. Тилорн си траеше, но Вълкодав виждаше, че и пишман-магьосникът хич не е спокоен. Мърморейки, Вълкодав стана от леглото, отново извади чука и се извърна към мъртвеца, за да изпише във въздуха Знака на гръмотевицата: шест островърхи листенца, затворени в кръг-колело.

— В името на Бурята! — повелително каза той на палача. — Пръждосвай се!

Струята виолетов пламък безшумно се стовари може би от клоните на дъба или пък от самото небе и заля трупа. Палачът започна да се гърчи, сякаш го разчекваха. Милосърдната земя го дръпна за краката и бързо го скри. Майката Земя винаги жали своите чеда, дори най-калпавите.