Мария Семьонова - Вълкодав

Междувременно щитоносците явно възнамеряваха да го притиснат към скалата и да го съсекат. Но не се получи. Вълкодав с лекота се измъкна встрани и воинът в единия край на редицата нададе нечовешки писък, когато на земята падна щитът заедно с ръката му.

В пукнатината се появи Плишка и закрещя:

— Назад, малоумници!…

На Вълкодав му се прииска да го попита: кой пък си ти? Как стана така, че вие, двамата наемници, можете да правите с дружината каквото си искате?… Той разбираше, че най-вероятно никога няма да научи отговора. Изобщо, доста неща нямаше да се случат никога вече.

— Стрелците тук!… — отново изкрещя Плишка.

Нямаше къде да се скрие на откритата площадка, а в пещерите нека да бягат плъховете. Вълкодав се изправи в целия си ръст и с предизвикателна насмешка гледаше как се прицелват в него. Все едно, в неговия дом сега живееха чужди хора. Шестима стреляха почти едновременно. Откъде можеха да знаят, че пред тях стои воин, който не е лъжица за устата им. Пусковите устройства още освобождаваха тетивата, когато вянинът се сниши, изви се и шареното острие блесна в стремителен размах. Три от стрелите минаха покрай него и се разбиха на трески в равнодушния гранит на Скалата на мъглите. Още три отлетяха незнайно къде, отблъснати от широкото острие. Обърканите момци трескаво се заеха да презареждат самострелите.

— Хайде, шавайте! — крещеше Плишка. — По-живо!

Сега ще приключи с омразния телохранител, после ще изяснява къде са се скрили останалите.

Изведнъж един от стрелците хвърли оръжието на земята.

— А защо не се пробваш ти! — злобно посрещна той дотичалия наемник. — Стреляй сам, щом не те бива с меча!…

Той също беше участвал в похода с Лъчезар. Плишка искаше да го блъсне, но премисли. Просто взе самострела, зае мястото на отрока, вдигна оръжието и изфуча:

— Като не умееш да стреляш, не се захващай!

Този път на Вълкодав му бе по-трудно, защото стреляха в упор срещу него, а краката и без това едва го държаха. Две от стрелите отби с меча, други две шибнаха кожената куртка, плъзнаха се по ризницата и отлетяха настрани. Последните две го уцелиха и се забиха до дръжките. Едната в бедрото, другата, пробила превързаната ръка и ризницата под нея — в гърдите. Двойният удар отхвърли Вълкодав назад, просна го по гръб и той остана да лежи неподвижен.

Хората на Лъчезар сдържано зашумяха и се хвърлиха към него.

— Назад! — изрева Плишка.

Той щеше да се приближи пръв. Той щеше да вземе меча и главата на вянина, а заедно с тях — и славата. А това, че враговете още отсега го поглеждаха с известно презрение, слабо го интересуваше.

Страховитият вянин продължаваше да лежи неподвижен. Предпазливо приближилият се Плишка го изрита по раненото бедро и се убеди, че той е или мъртъв, или доста близо до смъртта. Осакатеното тяло не реагира на жестокия удар нито със стон, нито с потрепване. Плишка го прекрачи и се опита да изтръгне от неподвижната ръка дръжката на меча. Вкочанилата се длан изобщо не искаше да се отвори, освен това Плишка видя, че мечът е завързан за китката, и реши да си помогне с ножа.

Внезапно железни пръсти стиснаха глезена му, като смачкаха непоносимо плътта и костта дори през бичата кожа на ботуша. Оживелият вянин с рязко движение дръпна наемника. Плишка извика от изненада и полетя. Докато бе във въздуха, Вълкодав лекичко промени посоката на полета му и солвянинът пое към пропастта. В последния миг успя да се извърне и да се хване за самия ръб. Но в следващия миг цялото му тяло се удари в склона и пръстите му не издържаха, изплъзнаха се. Плишка се понесе надолу и се замята във въздуха. Полетът му продължи доста време.

Вълкодав с големи усилия се изправи на едно коляно. Изобщо не беше задължително да го доубиват. Трябваше просто да почакат малко и щеше да се строполи и да умре сам. Все пак той вдигна глава, изтри с ръкав кръвта, капеща от брадичката му, озъби се страховито и изхриптя, вдигнал меча:

— Е?!…

… Само в приказките благородните врагове сторват дълбок поклон на умиращия герой и отстъпват, оставяйки го насаме с Небесата. Може би Винитар би постъпил така. Но не и воините на Лъчезар. Те се втурнаха напред… и в този миг в облака мъгла зад Вълкодав се забеляза някакво движение.

Пръв, разкъсвайки с бързите си крилца сивата виеща се пелена, излетя Прилепчо и с отчаян боен вопъл впи нокти в лицето на някакъв солвянин. А след Прилепчо на площадката пред Портала наведнъж изскочиха трима. Ето така се появяват легендите за небесните бойци, изпратени от Боговете. Двама от новопоявилите се — мъж и млада девойка — незабавно вдигнаха ръце в отклоняващ жест. На осанката и погледа на плахата Ниилит би завидяла и самата жена-воин Ертан. Третият, русокос арантянин, прегърна вече свличащия се Вълкодав.