Мария Семьонова - Вълкодав

Майстор Варох хвана внука си за врата, метна го неочаквано право в ръцете на младия арантянин и извика:

— Хайде, книжен плъхо… погрижи се за хлапето. На мен и тук ми е добре.

— Дядо!… — закрещя Зуйко и отчаяно се заопитва да се измъкне.

Вълкодав, застанал с лице към пътеката, отзад дочу нечленоразделен вопъл и неволно се обърна. Еврих крещеше нещо несвързано на арантски и тичаше с изкривено лице към пропастта, като мъкнеше след себе си и дядото, и внука. Зад тях изплашено бягаха в тръс два коня: старият сегванин се беше изхитрил да завърже поводите им за колана си. Ето че Еврих достигна самия край, подскочи и… изчезна в облачето, увличайки след себе си момчето и стареца. Вълкодав неволно приседна, смаян… Стоеше малко по-надолу от Портала. Вече бе приел мисълта, че след миг надолу ще се понесе нечие тяло, и то не само едно. Но Боговете не позволиха. Мъглата прие Еврих и спътниците му и ги изпрати неизвестно къде. Конете, принудени от опънатите поводи, скочиха след тях, последвани от джавкащия пес. Невинният звяр нямаше от какво да се страхува.

Тогава Вълкодав разбра какво трябва да направи. От пукнатината вече долиташе тропотът на бягащи крака, съпроводен от гръмогласни, груби ругатни; обаче вянинът все пак пусна меча, за да мушне пръсти в устата си и да свирне кратко и рязко. Това беше сигнал, добре познат на Сивчо. Бойният кон наостри уши: господарят му нареждаше да тича след другите. Мощният жребец изцвили и с два скока прелетя през цялата площадка. Ненапразно неговата порода се славеше с резките и стремителни движения, които никой не може да удържи. Краката на Ниилит излетяха във въздуха: тя държеше Сивчо за юздите и просто литна заедно с него. На Тилорн му провървя по-малко, отколкото на останалите. Неговият кон се втурна след Сивчо, на което и бе разчитал Вълкодав. Ученият държеше юздата, намотана на китката му, и си плати за това — жребецът го повали по гръб и го повлече по камъните. Да се надяваме, каза си Вълкодав, че в другия свят има трева. Или пухкав сняг. Изобщо не му се искаше да мисли, че и там зее същата пропаст. По-добрият свят беше длъжен да посреща с добро.

Прилепчо се хвърли с тревожен вик след Тилорн, навлезе стремително в сивата пелена — и също изчезна.

Ето кога на Вълкодав му стана радостно и леко на душата, както отдавна не му се беше случвало. Сега вече всичко свърши, и свърши добре. Нямаше за какво да се упреква. Отмъстените души на Сивите песове можеха да се връщат от Острова на Живота, за да придобият нова плът на земята. Владетелката кнесиня гостуваше на ичендарите и свирепите планинци нямаше да позволят никой да направи нещо с нея против волята й. А за онези в Скъпоценните планини той бе направил всичко, което бе по силите на едно човешко същество. Показал им бе пътя.

Вълкодав се изсмя в лицето на воина, изскочил първи от теснината, и го посрещна със страхотен удар на меча, разбивайки и оръжието, и шлема, и русокосата глава под него. Воинът беше същият, когото Тилорн първо бе омагьосал, а после — освободил. Вълкодав рядко бе обременяван с жалост към врага. Още по-рядко го бе грижа за собствената му праведност. Няма полза да се притесняваш за нещо, което все едно го няма. Следващият прескочи мъртвото тяло и се нахвърли върху вянина. Вълкодав с лекота отскочи встрани и избегна удара. Връхчето на шареното острие подхвана неприятелския меч и го завъртя, насочвайки го към земята, после с бързината на презрителна храчка се извиси нагоре, към шията. Кръвта изби в дебела колкото пръст струя, обагри стената на прохода и накара останалите да отстъпят. Но объркването им не продължи дълго. На някои им бе стигнала издръжливостта и съобразителността да вземат щитове със себе си. Бяха солвянски, издължени надолу, за да не може коварен неприятел да ти съсече краката. На всеки от бяло-червените щитове се виждаше Лъчезаровото знаме: звяр, подобен на котка, седнал на задните си лапи. Четирима от нападателите веднага се прикриха с такива щитове и като жива стена се нахвърлиха върху Вълкодав, изтласквайки го назад. Ако не беше ранен, щеше просто да прегази тази стена. И освен това щеше да повали право върху снега главата на онзи с най-малко късмет. Но сега нямаше вяра на болното си тяло — наложи се да отстъпи. Зад камъните не се криеха момци с остро зрение и силно обтегнати вянски лъкове — нямаше кой да го прикрива при отстъплението му. Той знаеше какво ще последва. Сега ще се появи Плишка и ще спре глупаците, настървено настъпващи нагоре към площадката. А после ще пусне напред няколко човека със самострели. И те просто ще го направят на решето.