Мария Семьонова - Вълкодав

Онези отсреща също стигнаха до този извод и Вълкодав разбра, че отдихът е свършил.

Почти веднага зад гърба му пътеката отново преминаваше в проход, който, изглежда, този път водеше право до самия връх. Там щеше да се наложи да отстъпи, когато преследвачите му, след като изгубеха още един-двама, го прогонеха и оттук. Кой ли им беше старши сега?… Вълкодав се вслуша и разбра, че е Плишка. Плишка обикновено сякаш стоеше в сянката на гиганта нарлак, но Вълкодав сериозно подозираше, че солвянинът е доста по-умен. Именно затова жреците, на които двамата бяха служили, поверяваха ролята на подставен боец именно на него. Канаон нямаше достатъчно ум, за да се справи.

— Ей, вянино! — изведнъж се обади с весел глас Плишка. — И защо сте тръгнали нагоре? Какво има там, пещера ли?…

Не е твоя работа, гневно помисли Вълкодав и се приготви да се бие. Ризата под бронята бе неприятно залепнала за тялото му, подгизнала от потта и кръвта от отворилите се рани. Нищо. Ще издържи още известно време. И няма да умре сам. Само дано Еврих и останалите да са достатъчно съобразителни…

Шумът от бързи стъпки зад гърба му го накара да се обърне мълниеносно. А после — яростно да изругае. Към него, подхлъзвайки се на гладкия камък, бързо се спускаха Еврих и Тилорн. Двамата неизвестно защо мъкнеха със себе си копия. Като ги гледаше как държат оръжията, му идеше да заплаче. Вълкодав се извърна към тях и прошепна свирепо:

— Какво искате, със собствените си ръце да ви довърша ли? А?…

— Ние сме мъже! — с достойнство отвърна Тилорн. — Ще се бием заедно с теб.

Вълкодав отдавна не беше изпитвал такова отчаяние. Готов беше собственоръчно да обезоръжи и двамата, да им хвърли един бой и да ги изгони. Но в този миг Еврих забеляза от другата страна на залива овесения надолу с главата Канаон. Тялото на нарлака се мяташе от ударите на вълните. Когато водата отстъпеше, по камъните потичаше кръв. Следващата вълна я помиташе без остатък. Около мъртвеца вече се виеха надушили плячката чайки.

Храбрият Еврих позеленя, точно като момиче, видяло умрял плъх.

— О, Богове на Небесната планина!… — въздъхна книжният плъх. И попита с преплитащ се език: — Той… падна ли?

— Може и да е паднал — изфуча Вълкодав. — А може и малко да съм му помогнал. На кого казах, че ще мина и без помощници!

Тогава зад каменния ръб подаде главата си един от воините и Вълкодав тутакси се приготви за отбрана, но мисълта на учения изпревари меча му. Този път Тилорн нито зае стойка, нито си помогна с боен вик. На Вълкодав му се стори, че покрай него прелита нажежена до червено игличка, която се заби в гърдите на солвянина. Вянинът очакваше, че момъкът ще бъде пометен от пътя, както онези цепеници, които Тилорн бе свалял от рафта само с поглед. Или че воинът, обхванат от неописуем ужас, ще отскочи назад и с милостта на благосклонните Богове ще налети на някого. Нито едното, нито другото! Младият воин просто застина с широко отворени очи.

— И той дълго ли така…? — попита Вълкодав.

— Поне половин час — отвърна Тилорн. — Да тичаме по-скоро към върха, приятелю мой.

Вълкодав нямаше ни най-малка представа какво е това „половин час“. При тях, вкъщи, бяха измервали времето с нишки, изтъкани от опитна майсторка. Той можеше само да предполага, че Тилорн обозначава с тази дума някаква продължителност. Помисли още, че създателите на пътеката не са могли да не предвидят последно място за отбрана на върха. На което той щеше да остане вече до самия край. Щеше да се наложи да отстъпи там, защото по друг начин нямаше да накара двамата прекалено храбри книжни червеи да тръгнат нагоре. Младият солвянин стоеше във все така неподвижна, непринудена поза. На другите нямаше да им е лесно да го заобиколят.

— Да тръгваме — кимна Вълкодав и мушна меча си в ножницата. Острието все още беше чисто. За щастие мечът на прадедите му не беше от онези, които отказваха да се върнат в ножницата, без да са пили от вражеската кръв.

Последното изкачване се оказа стръмно и трудно. На Вълкодав му оставаше само да се чуди как конете са успели да стигнат дотук, без да си строшат краката. Не, окончателно реши той, пътеката не се е създала сама. Направили са я. И то много пресметливо.

Еврих беше решил да доказва мъжеството си и искаше да върви последен. Вълкодав си обеща да не жали здравата си ръка и да хване негодника за гушата, ако оня започне да му противоречи.

Не им дадоха обещания от Тилорн „половин час“. В кънтящия каменен коридор ясно се чуваха всички звуци, долитащи отдолу. Доста скоро на хората от дружината на Лъчезар им омръзна да чакат изпратения си напред другар и да гадаят напусто къде се е дянал и защо иззад завоя досега не се е чул нито вик, нито шум от схватка. Те надникнаха предпазливо иззад каменния ръб и веднага видяха приятеля си, омагьосан от Тилорн. Не успяха нито да го заобиколят, нито да го размърдат. При това здравото тяло с всички сили се съпротивяваше на опитите им да го поместят. Някой предложи просто да убият отрока и да го хвърлят долу: все едно, той нямаше за какво повече да живее, нали бе омагьосан от зъл чародей.